Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Относно силлан! — поясних.

— Нищо, нищо не съм казал!

— Относно Емир-и-Силлан!

— Няма такъв!

— Относно Гюл-и-Шираз!

— Това е измислица. Такава никога не е съществувала!

— Тогава и думата силл не е нищо друго освен измислица?

— Да.

— Но предметите на една измислица все пак не могат да се видят!

— Ти нищо и не виждаш!

— Напротив! Виждам нещо и понеже го виждам, не е възможно да е измислена вещ.

— Какво?

— Един пръстен на дясната ти ръка.

Силлът се изплаши, но се съвзе и отговори с принудено хилене:

— Това си е пръстен, нищо повече от пръстен, пръстен като всеки друг!

— Ние, аз и ти, го знаем по-добре. Това е пръстенът на силлан с отличителния знак за ранга, който заемаш сред тях!

— Кучи син…!

— Стига! — пресякох го аз. — Пази се от тази дума! Ако още веднъж я чуя, ще ти покажа как се отнася човек с едно куче! Отбележи си го! Понеже знам, че в този живот ти повече няма да се нуждаеш от този пръстен, то е най-добре да ми го отстъпиш като спомен от нашата среща.

— Не си го и помислям!

— Не е и нужно, важното е аз какво мисля. Дай го! Пристъпих към персиеца, за да му отнема пръстена.

Той присви вързаните ръце към себе си и ми изкряска в крайна възбуда:

— Не смей! Не го докосвай! Ще се браня с всички сили!

— Ха! Дори да не беше вързан, щях да се изсмея над твоите сили!

— Виж юмрука ми! Няма да го отворя, следователно няма да го получиш, освен ако ми отрежеш ръката!

— Не е необходимо, достатъчен е един-единствен натиск. Внимавай как се прави!

Хванах с лявата ръка китката му, поставих палеца на десницата от вътрешната и свития показалец от външната страна на костите на дланта му и натиснах. Той нададе крясък и бе принуден да отвори ръка. Една бърза хватка, едно винтово въртене на пръстена по пръста и аз го имах в шепата си.

— Видя ли, ето го! — ухилих се. — Ще го нося като спомен от теб и съм ти сърдечно благодарен за готовността, с която ми го предостави! За да ти засвидетелствам благодарността си, сега ще ти покажа, че тази дупка действително е началото на ходник, извеждащ на открито.

Контрабандистът издаде едно дълбоко, почти животинско стенание. Яростта, изглежда, му пречеше да говори. Камерхерът ми помогна да освободя ходника от насипа, после влязох, пропълзях до края му и накарах чакащия там войник да ми подаде оръжията на хаджията. След това се върнах в килията.

Халеф много се зарадва, като видя какво му нося.

— Сихди, едвам сега се чувствам мъж — каза той. — Когато човек няма нищо, освен две голи ръце, той се намира във властта на всеки, който има заряд в цевта си. Ама сега аз имам нужното и съм готов да се наема с всички Сефиран на света. Погледни там. Сега той вече няма да ругае.

Видях, че беше вързал един парцал върху устата на Сефира, и попитах защо го е сторил.

— Когато ти изчезна в дупката, разбойникът отново заговори за кучета. Той вероятно си мислеше, че аз ще съм по-търпелив от теб. Тогава отпрах два парцала от дрехата му, натъпках му единия в устата, а другия вързах отгоре. Ако преди туй казваше какво мисли, сега има възможност да мисли какво ще каже. Какво ще правим сега? Аз съм отново въоръжен и следователно съм готов на всичко, което поискаш от мен.

— Сега трябва да излезем, за да заловим и хората на спипания вече предводител.

— Да, ще го сторим! Как ще бъдат запленени, като видят двама храбри мъже като нас да се появяват! През тая дупка ли ще изпълзим?

— Не. Ще минем горе през ходника, за да излезем в гръб на контрабандистите. Но преди това ще си подсигурим Сефира още по-надеждно отколкото сега.

— По какъв начин?

— Ще го вържем така, че да се задуши веднага щом направи опит да се освободи. Носете го след мен!

Халеф и камерхерът го довлякоха в средното помещение. Аз спуснах решетката и тикнах резетата. След това потърсихме подходящо въже и като го намерихме, облегнахме Сефира на прътите и го вързахме здраво за тях. Въжето опираше плътно на гърлото му и при едно по-голямо усилие да се освободи, щеше да се задуши.

Като свършихме с тая работа, аз се обърнах към камерхера, който при нашето намерение само можеше да ни пречи.

— Сега отиваме да заловим хората на Сефира. Знам, че жадуваш да си отмъстиш. Ти се нарече извънредно храбър воин и ние много се радваме, че със своята храброст значително ще улесниш нашата победа.

— Да — наблегна и Халеф сериозно. — Един такъв герой като теб ни е много необходим, защото куршумите масирано ще летят в едната и другата посока.