Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Сравнението ти е прекрасно, драги Халеф!

— Оо, моите сравнения са все отлични и безпогрешни, какъвто, да ме прощаваш, не всякога е случаят с твоите. Трябва да се утешиш с мисълта, че не всеки човек може да понася притежаваните от мен достойнства. Иска се много смирение и самообладание, които така да забулят големината на неговия дух, че да не бъде затръшнат от тях ей така мърцина на земята.

— Тогава гледай да не затръшнеш и себе си с големината на твоя, защото ще си идеш съвсем мърцина!

— Какво искаш да речеш с това, сихди?

— Размисли по-късно, когато имаш време. Сега все още лежиш в разказа си вързан и безпомощен в тръстиковия панер и следователно имаш всички основания да се упражняваш в смирение и самообладание, за каквито току-що говори. Какво се случи по-нататък?

— Сихди, нещо, на което се смях от сърце. Когато гребците възстановиха равновесието на съда, завикаха и двамата подире ти. Най-напред ти заповядаха да се върнеш, в този случай щели да ти простят опита за бягство. Като схванаха после, че разсъдъкът ти не стига толкова далеч да разбере това превъзходно предложение, го удариха на молба. Умоляваха те да се върнеш и да не ги правиш нещастни, тъй като много лошо им се пишело, ако доставели само мен. Аз се смилих над тяхното вайкане и им казах, че без теб моята особа притежава една много по-голяма стойност.

— Благодаря ти!

— Моля! Хората нямаха достатъчно вникване в нещата да ми повярват и продължиха още известно време да циврят, докато накрая стигнаха до познанието, че на теб ти харесва много повече във водата отколкото при тях. Тогава продължиха да гребат, и то с по-голяма бързина, защото мислеха, че колкото по-скоро стигнат при Сефира и му доложат за твоето бягство, толкова ще му е по-лесно отново да те залови. Добрахме се от реката до канала и по него после до целта. Единият се отдалечи, другият остана да ме пази, макар да бях достатъчно възрастен и разсъдлив сам да се погрижа да не бъда откраднат от панера. Сетне дойдоха да ме вземат и като предпазна мярка ми завързаха очите. Понесоха ме — дълго време и много надалеч. Когато най-накрая ме оставиха на земята и ми снеха превръзката, бях там, където ме намери, а пред мен стоеше Сефира.

— Сам?

— Не. Имаше един дребен келеш с него. И сега се случи нещо, което не мога да проумея. Затова сигурно и твоят остър ум няма да стигне да ми даде обяснение.

— Какво бе то?

— Дребосъкът прояви изненадващ копнеж по моето облекло. С какво би обосновал това желание, сихди?

— Известна ми е причината и по-късно ще ти я кажа. Ти разказвай нататък!

— Снеха ми вървите и поискаха да се съблека. Аз се възпротивих, но бях заплашен с бой. Щях да мога да се браня със свободните сега ръце, ама Сефира стоеше отпреде ми с готов за стрелба пищов и заплашваше да ме застреля. В случая нищо не можеше да се направи. Трябваше да се подчиня, но не без да поставя условие.

— Какво?

— Обясних им, че съм мъж на една обична жена и баща на един храбър син и следователно имам задължението постоянно да се грижа за съхранение на моето здраве. В това сводесто помещение лесно бих могъл в разсъблечено състояние да пипна някоя бард [267] бард — простуда — б. а. , която по-късно да бъде последвана от страшна рашх и са’ле [268] рашх — хрема, са’ле — кашлица — б. а. . Та щях значи да изпълня желанието на дребния човечец само ако ми позволеха след свалянето на моя тоалет да загърна красотата на крайниците си с неговия. Сефира се съгласи — вероятно не от угриженост за моето добро здраве, а за да съкрати нещата. По време на преобличането поиска да научи от мен разни работи. Аз обаче му казах, че ще трябва да се обърна към теб, тъй като със сигурност ще дойдеш и ще му дадеш желаната информация. Трябваше да се задоволи с това. Когато бях отново вързан, те се отдалечиха и аз се намерих за цяла вечност насаме със себе си, което безспорно беше най-добрата компания за мен, но твърде малко ме развличаше. Правех непрестанно опити да се освободя от вървите, но нямах ни най-малък успех. После чух, че доведоха друг пленник, който непрекъснато хленчеше и молеше за състрадание. Не беше доведен при мен, а на друго място. Кой беше, не знам.

— Бил е пишкхидмет баши.

— Той ли? Значи нападението над неговия керван е успяло?

— Да. Всичките му придружители са били намушкани.

— Аллах! Ама и той сам си е виновен, защото не зачете нашето предупреждение! Този мъж е голям страхливец, скимтеше като някое дете, в чиято уста живее ваджа снен [269] ваджа снен — зъбобол — б. а. .