Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Освети го! Трябва да видя що за физиономия прави. Трябва да надникна в него до дълбочината на сърцето му!

Когато човечето откликна на тази подкана, погледът на персиеца буквално се задълба в моите очи. Белегът му се беше издул с наситено червен цвят, а от лицето, стиснатите за нападение юмруци и подготвената за скок стойка лъхаше решителност, напрегнатост, заплашваща всеки миг да се разрази в унищожителна мощ. Въпреки това аз гледах със спокойна усмивка плещестия мъж в лицето, но тайно изхлузвах една след друга примките на въжето, за да са готови ръцете ми за отбрана.

— Твоят лик за мен е неразчетлив — каза той, макар в действителност безгрижието ми да беше лесно различимо. — Не виждам нищо и не откривам нищо! Трябва да прибягна към едно непогрешимо средство. Заклевам те в Аллах или, ако си християнин, в твоя Бог да ми кажеш истината! Ще го сториш ли?

— Да.

— Ще имаш ли куража, в случай че не си силл, да го признаеш?

— Да. Не си мисли, че се страхувам от теб!

— Тогава кажи вярващ шиит ли си, или наистина си християнин?

— И през ум не може да ми мине, дори опасността да беше два пъти по-голяма, да се отрека от вярата си. Аз съм християнин.

— Аллах! Законите на нашия съвет правят членството на един християнин невъзможно. Ти значи не си силл?

— Не.

— Ти си проникнал без разрешение в нашите тайни?

— Да.

— Бъди проклет тогава и умри!

Силлът се нахвърли, заслепен от беса си и без да си послужи с някакво оръжие, върху мен с извити като куки пръсти на ръцете. Направих бързо странично движение, така че не успя да ме вкопчи, измъкнах си ръцете от примката, пипнах го за гърлото, дръпнах го изцяло към мен, претърколих се върху него и му нанесох един удар по слепоочието. Той изхвърли безпомощно ръце във въздуха, изпъна в спазматичен трепет крака и повече не се помръдна. Достатъчни бяха две-три силни дръпвания на въжетата да се освободя напълно, после скочих. Малкият стоеше с лампата в ръка неподвижен и вторачен в мен. Сега я захвърли, тя угасна и стана тъмно.

— Кучи син, въпреки всичко няма да ни се измъкнеш! — изкряска.

Поисках да се отдръпна предпазливо настрани, но той беше вече тук. Ръката му ме сграбчи и почувствах удар от нож, който щеше да прониже сърцето ми, ако не се бях намирал вече във възнамеряваното движение. Сега той срещна само мускула на ръката и причини, както се оказа по-късно, безопасна рана. Понечих да го хвана, но пъргавият дребосък бързо ми се изплъзна и посегна към пищова, което аз естествено поради дълбокия мрак не забелязах. Скочих към входа да му отрежа пътя за отстъпление. Тогава изтрещя изстрел, прицелен към мястото, на което току-що бях стоял. Барутната светкавица ми показа фигурата му. Изстрелях се към него и замахвайки отдалеч, стоварих юмрук върху главата му, който го срина на земята. Стана тихо, а и аз не се движех, за да разбера дали е бил чут изстрелът. Нищо не помръдваше. В един момент прозвуча тихият глас на камерхера:

— Ефенди!

— Да — отговорих.

— Мъртъв ли си?

— Глупости! Щом отговарям, няма как да съм мъртъв!

— Значи също не си удушен или застрелян?

— Не, само порязан от нож.

— Къде са тези ужасни хора?

— Лежат тук безжизнени от моите удари. Но сега не говори! Още не знаем със сигурност чут ли е изстрелът.

Почакахме още известно време. Не дойде никой и ето защо сметнах, че мога да си позволя да запаля една свещ — лампата беше разбита.

— Слава на Аллах! — отдъхна персиецът. — Виждам, че ти си победителят. Сърцето ми беше вцепенено от страх, когато Сефира стоеше пред теб като някой гладен тигър, а после се нахвърли върху ти, за да те удуши с ноктестите си лапи! Никога през целия си живот не съм треперил и не съм се тресял както сега. Ако те беше убил, то и аз щях да бъда изгубен. Кога ще ме освободиш пак от вървите?

— Веднага. Сега ще ги сложим за разнообразие на тези двама разбойници.

Развързах го. Той скочи и изликува радостно:

— Възславен да бъде Аллах, че тази голяма, ужасна опасност отмина…

— Не кряскай толкова! — прекъснах го аз. — Ако наистина си мислиш, че опасността е отминала, то много се лъжеш. Ние пипнахме само тези двамата, а си имаме работа с още трийсет и трима.

— Аллах да ни пази! Още трийсет и трима! Какъв ли край ще има тая работа!

Страхът пробяга отново по крайниците му и го принуди да седне. Аз стегнах Сефира и другаря му във въжетата здраво, както го изискваше нашата сигурност. Тъкмо бях свършил и чух гласа на Халеф:

— Сихди, сихди! Стреля се. Ти ли си там?