Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Да, Халеф! — потвърдих.

— Аз съм запрян тук. Скоро ли ще дойдеш?

— Ей сега!

— Само да не бяха отмъкнали разбойниците камшика ми! Дали не си го видял някъде, а?

Въпреки сериозността на положението не можех да не се разсмея. Едва узнал дребният хаджи, че е спасен, първият предмет, за който се сети, бе така горещо обичаният камшик! Аз инструктирах персиеца да се държи тихо, взех свещта и се запътих към чакащия Халеф. Като ме видя да влизам, той се ухили.

— Сефира искаше да ме залъже, че си бил негов пленник. Ама аз не му повярвах и му обещах задушевна среща с убедителността на моя курбач.

— Чух. Той не те излъга, аз действително бях пленен. Сега съм свободен и го държа по-здраво отколкото той преди това мен. По-късно ще ти разкажа, сега ще те заведа при него.

— Върни ми тогава първо възможността да използвам крайниците си, защото, както лежа в момента, не ми е възможно да се поверя на любезното ти водителство!

Бяха увили Халеф в един килим на руло и бяха го омотали после с въжета. Само главата му се подаваше от вързопа. Измъкнах го. Едва застанал на крака, той вдигна ръка за клетва до сърцето.

— Както е вярно, че най-сетне се измъкнах от обвивката на тоя килим, така вярно ще сдържа думата си и ще дам на Сефира да вкуси моя камшик! Диванетата ми го взеха, но аз ще го потърся. Ще го намеря, та ако ще да са го скрили накрай света, че и още по-далеч! Ти не обичаш приказката на моя курбач, сихди. Този път можеш да казваш каквото си щеш, аз ще си удържа думата!

— Нека те успокоя, драги Халеф. Днес съм напълно съгласен с теб. Когато чух, че го заплаши с пердах и му обеща камшика си, твърдо реших да не му се размине.

— Да бъде благословено прозрението ти и твоето ощастливяващо разбиране, догдето живеят хора по земята! А сега ме води при Сефира! Изобщо не можеш да си представиш с какво трепетно очакване тупка моето сърце!

Халеф ме улови за ръката и ме помъкна. Ясно бе, че този път няма да мога да го възпра да даде воля на гнева си — ще си послужа с неговия маниер на изразяване — с «благословията на камшика». Сефира предостатъчно бе заслужил едно такова наказание с бой и ето защо този път желанието на дребния хаджи по изключение се съгласуваше с моето гледище. Той ме измъкна от средното помещение и поиска да продължи оттам с мен, но аз го спрях.

— Преди да отидем при Сефира, трябва да науча как са се отнасяли към теб от мига, в който скочих във водата. Хайде разказвай, скъпи Халеф!

— Сега ли му е времето? Не може да изтърпя едно понататъшно отлагане на срещата с персиеца.

— Съжалявам, че съм принуден да те карам да го сториш, но трябва да знам държането му към теб, за да се ръководя от него.

— Тогава трябва да овладея преобилието на копнежа си по него и да те осведомя. Но казвам ти, че за всяка просрочена минута ще получи пет допълнителни удара!

— В такъв случай режи изкъсо!

— Изкъсо? О, сихди, колко малко разбиране имаш все пак за подобен род дружески доказателства! Напротив, аз ще удължа възможно повече нещата, защото колкото е по-голям броят на ударите, които оня ще получи, толкова повече ще нараства познанието му за моята безкористна благосклонност към него и толкова по-издъно ще изразя нежните чувства, които свързват моята душа с неговата. И тъй, какво искаш да знаеш и какво трябва да ти кажа? По-добре ще е ти да ме питаш, за да мога да разтегля късотата на моите преживелици с дълготата на твоето любопитство.

— Не те ли споходи мисълта да ме последваш, когато скочих от плаващия панер?

— Да. Споходи ме действително и можех безпрепятствено да я осъществя, защото на двете приятелчета хич не им беше до мен — имаха си предостатъчно работа, за да предотвратят обръщането. Ама прозрението за правилното поведение ме озари още в следващия миг. Ако скочех след теб с вързани ръце и крака, ти щеше да бъдеш принуден да се заемеш с моята безпомощност, от което тутакси щяхме да изпаднем в опасността да бъдем измъкнати като риби. Да, щях да рискувам и моя, и твоя живот, тъй като на ония като едното нищо можеше да хрумне нецелесъобразната идея да загърмят по нас. За теб беше необходимо час по-скоро да изчезнеш. Трябваше да продължиш по вода. Но ако беше принуден да ми оказваш подкрепа, нямаше да можеш да го сториш. Ето защо останах спокойно да си лежа и смятам, че постъпих правилно.

— Действително. Иначе само щеше да поставиш спасението ми под въпрос.

— Това е то, което си помислих. Впрочем на теб ти е известно доверието, с което разхубавявам дните на твоя живот. Още щом извърши скока, бях убеден, че ще се изплъзнеш и ще побързаш към конете, за да яздиш сетне към руините и ме измъкнеш. Та със сладко съзнание можех значи да се хиля вътрешно над нашите противници, докато привидно съвсем безпомощно лежах в техните ръце. Тази мисъл ми придаваше онази радост на душевната нагласа, без която земният живот би приличал на някой вече оглозган от съдбата кокал.