Карл Май - Край развалините на Вавилон

Когато му бе отредено мястото, дойдоха при мен да проверят дали съм все още здраво вързан, а после отново мина дълго, дълго време, докато Сефира и малкият се върнаха за повторната смяна на костюмите. Съзнанието да се пъхна пак в собствените си одежди ме възрадва и успокои толкова много, че блажено задрямах и спах, додето двамата влязоха преди малко. Бях много ядосан, че ми разбутаха съня, и не счетох за необходимо да ги оставя в неяснота относно моя гняв. Сефира стана груб и ето как се случи, че не се разделихме в душевно разбирателство и аз му споменах за моя курбач. След известно време отекна изстрел. Който стреля, той е въоръжен, той е враг. Един въоръжен враг тук във вътрешността на Бир Нимруд можеше да си само ти и аз викнах името ти, при което ти разбра къде да ме търсиш. Тъй, сега знаеш каквото искаше да знаеш и нека не бавим повече удоволствието на Сефира да ни види така хубаво събрани заедно. Впрочем току-що забелязах, че ситният ме е ограбил. Аз ще помоля най-учтиво моя камшик да му съобщи с цялата си любезност, че шивачът на дрехите ми е изготвил пояса и джобовете не за други хора, а единствено за мен. Ела!

Когато стъпихме в помещение номер пет, камерхерът клечеше в ъгъла като някоя подплашена птица и ни посрещна с вайкане.

— Хвала на Аллах, че най-сетне се появи, ефенди! Бях принуден да изтърпя смъртен страх!

— Защо? — попитах.

— Сефира ме засипа с ужасни закани.

— Кой те е карал да говориш с него! Той все пак не можеше да те види!

— Но ме чуваше!

— Ами да си беше стоял тихо!

— Имаш право. Но когато съзнанието му се върна, попита дали има някой тук и аз му отговорих. Оттогава непрекъснато ме измъчва със заканата, че щяло страшно лошо да ми провърви, ако не съм го развържел по време на твоето отсъствие.

— И това ти вдъхна страх? Можеш да бъдеш убеден, че този човек е напълно безопасен!

На първо време Халеф отдели внимание само на своя лежащ на земята двойник. Той се изправи наперено пред него и заговори:

— Разреши да те поздравя, обични приятелю на моята душа! Аз съм безкрайно разположен към теб, макар че всъщност не би трябвало да ти говоря, защото твоята неблагодарност ме хвърли в една толкова голяма печал. Сигурно знаеш какво искам да кажа?

Мъжът премълча и не се помръдна.

— Ти мълчиш? — продължи Халеф. — Сихди, бъди така добър и освети чара на неговия лик! Имам желание да се ободря със сърдечността на неговата усмивка.

Когато се отзовах на тази подкана и оставих светлината на свещта да падне върху лицето на малкия, без самия да се вглеждам внимателно, Халеф възкликна:

— Какво е това! Как е паднал?

— От моя удар.

— Тогава ти си го пребил! Това е лицето на мъртвец.

Разгледах мъжа по-внимателно. Долната му челюст беше силно провиснала, очите лежаха в орбитите си изцъклени и неподвижни. Разтърсих го и когато това не доведе до резултат, го прегледах грижливо.

— Жив ли е? — попита Халеф.

— Не, мъртъв е — бях принуден да потвърдя, като се изправих.

— Тогава е станало точно както казах, ти си го пребил. Твоят удар е бил разчетен за по-здрав мъж, ти си замахнал твърде силно. Но не гледай така сериозно! Аллах е бил този, който е водил твоята ръка. Ти не си убиец, а мъстител на неговите дела. Кой стреля преди малко?

— Той.

— По кого?

— По мен.

— Улучи ли те?

— Не.

— Тогава бъди спокоен, не е нужно да си отправяш упреци! Той е искал да те погуби, като ти е пратил един куршум, и в замяна си е получил заслуженото възнаграждение.

— А преди туй пък поиска да ме намуши!

— Също без да улучи?

— Почувствах, че ме прободе, но сигурно е без значение.

Като осветих сега въпросното място, видях, че ръката е кървава. Халеф също го забеляза и извика загрижено:

— Та това е кръв! Сваляй бързо дрехата! Трябва да погледна дали раната е опасна, иначе няма да бъда спокоен!

Изпълних волята му. За раняването не си заслужаваше да се говори. Едно малко парче киттен [270] киттен — ленено платно — б. а. , което взехме от съседното помещение, бе достатъчно да превърже раната. След това Халеф претърси джобовете на пребития дребосък.

— Я погледни, сихди! Това е всичко, което тоя ми беше откраднал! — каза зарадвано. — Надявам се и камшика да си получа обратно! Него трябва преди всичко да търся. Ще се осведомя от Сефира.

Този ни оглеждаше с неописуем израз на лицето и отговаряше на въпросите на хаджията с мълчание. Халеф му измъкна ножа от пояса, опря го на гърдите му и заплаши: