Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Летят…? — стъписа се страхливецът.

— Разбира се.

— То… то… тогава… това ще е една много… много красива битка и аз наистина съжалявам, че няма да мога да участвам. Нали виждате, че не съм въоръжен.

— Тогава остани тук и чакай, докато дойдем да те вземем!

— Бере-и-Худа! (За Бога!) — извика персиецът ужасен. — Да остана сам при Сефира? Ами ако междувременно се случи нещо?

— Тогава просто се доверяваме на твоята изпитана храброст, с която победно ще преодолееш всяка опасност.

С тези думи го оставих и посегнах към свещта, за да тръгна пред Халеф. С удоволствие бих се поогледал из помещенията, но засега трябваше да се откажа. Преминахме от номер три в номер едно, където видяхме стъпалата, водещи нагоре до ходника. Понеже не бе изключено там да се намират довереници на предводителя, угасих свещта. Изкачвахме опипом стълбите — аз начело, после Халеф и след него персиецът. В ходника беше напълно тъмно, но далеч пред нас се виждаше светло петно. Това беше входът, който стоеше отворен. Поисках да продължа бързо и безшумно нататък, но се натъкнах на лежащи по пътя предмети. С опипване установих, че бяха чували, сандъци и пакети, сиреч внесените контрабандни стоки.

— Бих желал да знам — прошепна ми хаджията — защо разбойниците са задръстили така ходника с тези неща! Можеш ли да се досетиш?

— Не.

— Защо не са ги смъкнали веднага по стълбището?

— Защото не всички членове на контрабандистката шайка трябва да знаят помещенията там долу и пътя, който води към тях. На повечето от тях този ходник вероятно не е известен. Те имат право да пристъпват в руините само до определена точка, до която отнасят пакетите. Малцина други познават ходника, повече нищо, и донасят нещата в него. И накрая има сигурно само няколко души, които знаят за долните камери. Те свалят стоките долу и навярно според случая биват посвещавани и в други тайни. Така мисля и сигурно така и става…

Но ходникът беше само привидно запречен. Установих, че отляво покрай зида е оставена тясна пътечка. По нея се запримъквахме бавно към входа. Споменатата светлина ставаше все по-ярка. Видяхме, че вън междувременно бе настъпил денят. Времето беше минало по-бързо, отколкото долу бяхме забелязали. В един момент ми се стори, че чувам говор. Спрях и се заслушах. Да, откъм входа се донасяха приглушени гласове. Продължихме безшумно нататък и заобикаляйки един куп пакети, видяхме говорещите. Бяха трима мъже, които, наклякали по земята до входа, зяпаха навън на откритото и усърдно ръкомахаха. Явно нещо ги бе хвърлило във възбуда. Колкото отивахме по-близо до тях, толкова по-разбираем ставаше техният разговор. Накрая между тях и нас се намираха само два сложени един върху друг чувала и тогава чух единият да казва:

— Не, не бива сега да слизаме при него. Знаете, че неподчинението се наказва със смърт!

— Но едно такова неочаквано събитие е изключение! Може би после ще ни накаже тъкмо защото не сме му доложили!

— Давам ти право — съгласи се с него третият. — Какво изобщо ни е грижа за тези гхазаитски кучета? Май са турили око само на тях!

— Опасявам се, че също и на нас за съжаление — отвърна вторият.

— Защо мислиш така?

— Защото асакерите не се отдалечават. Те държат мястото под такова обкръжение, че ни един-едничък не може да се измъкне. Предполагам, че намерението им е насочено не само към гхазаите, но и към нас. Та ето защо предлагам да уведомим Сефира въпреки строгата му заповед.

Прокараше ли този мъж предположението си, щяхме да бъдем забелязани, тъй като нямаше място за свободно движение. Прошепнах на хаджията:

— Склещи оня вляво с две ръце за гърлото и не му позволявай да крещи! Всичко трябва да стане съвсем тихо. Аз вземам другите двама.

Измушихме се иззад чувалите и когато Халеф пипна посочения му контрабандист, аз свалих съседния с юмрук и сключих ръце около гърдите на третия. Той замята спазматично ръце и крака, но също получи удар по слепоочието и кротко полегна. Халеф държеше своя, който не беше в безсъзнание, здраво за гърлото. Вързах човека с въжета, каквито се търкаляха няколко наблизо, и когато хаддедихнът го пусна, му опрях ножа в гърдите със заканата:

— А си гъкнал, а съм те наръгал! Халеф, направи от чалмата му три запушалки, които ще им втикнем в устата, та да не им хрумне да се развикат!

— С най-голямо удоволствие, сихди! — отговори хаджията. — Ако мундарът не си отвори доброволно устата, ще му… — Той спря по средата, погледът му беше паднал върху стената, на която още не бяхме отделили внимание. Очите му просветнаха. — Хамдулиллах! Там виждам моя курбач и ножа! Имам си отново камшика и сега завладяването на всички руини на Вавилон, че и на тези по цялата земя, за нас ще е едно нищо!