Карл Май - Край развалините на Вавилон

Знаех, че подхващам рискована игра, но ми беше така свободно, леко и безгрижно, все едно вече я бях спечелил. Когато изкачихме халдата отломъци, персиецът ме попита:

— Защо навестяваш отново това място, ефенди? Мисля, че тук повече нямаме никаква работа!

— Търся Сефира.

— Но нали го видяхме преди малко при неговите хора?

— Да не би да се каниш пак да влизаш?

— Да.

— Аллах! С ума ли си?

— Така мисля. И няма да се върна сам, защото ти ще ме придружиш.

От ужас той остана затънал в тухления прах, плесна ръце и простена:

— Защото… ти… ще… ме… придружиш! Ефенди, и през ум не ми е минавало. Ако ти си се побъркал, то това не е причина и аз да съм!

— Чуй тогава какво друго още ще търся! Твоята собственост.

— Моята собственост? Какво имаш предвид?

— За конете и камилите ти изобщо няма да говоря. Ти сигурно забеляза, че са още тук, и ако направиш каквото желая, ще си ги получиш обратно. Но камилите носеха тежки товари, вероятно предмети, които не са били безстойностни.

— Безстойностни? Можеш да ми повярваш, че тяхната стойност възлиза на цяло състояние. Това бяха дарове от шах-ин-шаха, а каквото нашият владетел дава, струва неимоверно много!

— Какво ще каже той, ако му доложиш, че тези скъпоценни предмети са били задигнати?

— Ще загубя неговата милост, неговата закрила, неговото доверие и ще бъда натикан в прахта, откъдето никога вече няма да мога да се надигна. Към това се добавят и подписите, които бях принуден да дам на Сефира. С тях той ще ме превърне в просяк!

— При това положение няма ли да е щастие за теб, ако си получиш всичко, подаръците на шаха и също твоите подписи?

— Да, това ще е щастие, за което никога няма да мога да се отблагодаря на Аллах!

— Е, добре! Ние ще се върнем в затвора, за да си вземем всичко. Ако решиш да дойдеш с мен, ще ти помогна да си възвърнеш собствеността.

— Наистина ли, ефенди? — попита той бързо и чевръсто заизмъква нозе, дълбоко потънали в купището отломки.

— Да.

— Но Сефира ще ни задържи!

— Няма да може. Напротив, ние ще бъдем в положение да го задържим. Та нали това е главната причина, която ме кара да се захвана с този необичаен номер. Знам какво правя. Но ако предоставя всичко на войниците, не е изключено Сефира да ни избяга. Ако ми се довериш, ще го принудя да ти върне онова, което ти е отнел с грабеж и изнудване. Следователно ще си получиш обратно даровете на шах-ин-шаха и няма да изгубиш неговото доверие, а ще имаш благодарността му за съвестното им предаване в предопределените ръце.

— Твоето обещание отстранява съмненията ми. Какво ли не прави и рискува човек, когато се касае за запазване благоразположението на владетеля!

— Добре! Ако се качим на раменете на войника, ще достигнем удобно дупката. Аз ще се изкатеря пръв, ти ще ме последваш. Изчакай само още миг!

Казах на хияла [264] хиял — кавалерист — б. а. , че трябва да остане тук, докато се върнем, и си заех вехтата кърпа, която бе втъкнал в пояса си. Необходима ми беше за покриване дупката в ъгъла на затворническата килия. Кибрит и няколко лоени свещи бях сложил в джоба си още в Хиле. Към това се добавяха револверът и карабината «Хенри». Мечкоубиеца бях оставил при конете. Бях въоръжен достатъчно и нямаше защо да се страхувам от Сефира. Признавам все пак, че за начинанието ми се искаше доста кураж. Но на онзи, който би ме упрекнал, че то е не само рисковано, но и самонадеяно, ще обърна внимание върху убеждението ми, че във вътрешността на руините ще си имам работа с малък брой противници. По мое предположение само няколко контрабандиста познаваха разположението и устройството на скритите помещения, защото би било непростима несправедливост от страна на Сефира да посвети всичките си контрабандисти в тайната. Следователно можех да се опасявам само от евентуална среща с неколцината мъже, които ме бяха вкарали вътре, а с тях смятах лесно да се оправя.

А сега бе крайно време да навестим свидното място. Войникът се облегна на стената. Сключените му ръце образуваха първото, а раменете — второто стъпало за нагоре. Така стигнах лесно до дупката и камерхерът ме последва. Че не му беше леко на сърцето, долавях от въздишките и хриповете, с които се прибутваше зад мен. Пътят ни беше удобен, тъй като сега ходникът бе свободен от тухли и прах. Късата лека карабина не ми пречеше. В края се изправих в отвесната шахта и се ослушах. Главата ми вече се намираше в помещение номер пет. Нищо не се помръдваше и аз се измъкнах от ямата. Персиецът тутакси ме последва.