Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Кое? — попитах, давайки вид, че съм забравил.

— За твоя доклад до сераскера. Ще споменеш ли в него също, че сме яздили днес до Бирс Нимруд, за да заловим убийците на кервана?

— Да.

— И че аз съм участвал като предводител на шейсет мъже и твой пръв подчинен?

— Разбира се! Най-подробно ще опиша всичко, което си извършил, и също как си се отличил.

— Благодаря ти! Знам, че държиш на думата си, и ще опитам да си извоювам твоето признание и милостта на сераскера. Сега ние напреднахме толкова, че Бирс Нимруд лежи на югоизток пред нас. След десет минути ще бъдем там.

— Нима? Стана по-бързо, отколкото си мислех!

— Знаех, че ще бъдеш доволен от моето водителство. Сега е необходимо само да определиш при коя точка искаш да достигнеш първо руините.

— Спомняш ли си мястото, където аз и Халеф бяхме скрили конете си и на заранта отидохме да ги вземем?

— Да, познавам го точно.

— Там трябва да отида най-напред. Но ще спрем преди границата, където може да ни чуят, защото искам да се промъкна дотам пеша и да разузная къде се крият търсените от нас хора.

Прояздихме още един къс участък и кол агаси спря.

— Сега сме на исканата от теб отдалеченост — каза той. — Ако се провикнем високо, ще бъдем чути в руините. Сега ще ни напуснеш ли?

— Да.

— За колко дълго?

— Не мога да кажа. Вие ще останете тук и в никой случай няма да се отдалечавате, преди да съм се върнал. Същевременно трябва да избягвате всякакъв шум.

— Но ако не дойдеш?

— Ще дойда!

— Ще ни намериш ли в мрака?

— Да. Поверявам ти тук пушките си и не допускай други коне до нашите арапи, когато лежат. Няма да ги изтърпят.

Бях водил халефовия Барк за юздата. Дадох на него и на моя Асил Бен Рих знак да легнат и те се подчиниха. После започнах промъкването.

Планът ми бе построен върху предположението, че Сефира няма да се върне преди споменатите от него шест-седем часа във вътрешността на Бирс Нимруд, поне не в помещението, в което бяхме лежали. Ако беше отишъл по-рано да ни види, щеше да е открил бягството ни и да ни се е изплъзнал, заграбвайки от запасите и съкровищата на руините толкова, колкото му е било възможно в бързината.

Внимавах много. Държах ножа в ръката и бях твърдо решил да намушкам всеки, който опита да ме докосне. Стигнах благополучно до скривалището на конете. Нямаше никой. Оттук поех по вече познатата посока към входа на контрабандисткия склад. Там горяха няколко огъня, чиято светлина ме облекчаваше в избягването на евентуална среща. Промъквах се, накрая пълзейки по земята, все по-близо, докато достигнах една отделна зидана колона, която бе осветлявана от едната страна от огъня, а от другата хвърляше дълбока сянка. Сниших се в тази сянка и се заслушах.

Отдалечен на двайсетина крачки от почтената компания, подвизаваща се тук в нощната доба, можех да обгръщам мъжете с поглед и същевременно да чувам всичко, което не се говореше съвсем тихо. Но те говореха високо, от което можеше да се заключи, че се чувстваха сигурни. Образуваха две отделения и аз веднага различих, че едните бяха разбойниците, а другите — контрабандистите. Последните бяха заети с пренасянето на един куп от стоки в отделни пакети нагоре към входа на скривалището. Бяха се подредили в редица през известно разстояние и съответният пакет биваше пренасян от човек до човек. По този начин не бе необходимо всеки един да изминава целия път. А можеше и да се приеме, че не всички, а само привилегированите на Сефира знаеха същинския вход. Те стояха сега горе, другите долу и понеже си вършеха тихомълком работата, не представляваха интерес за наблюдение. Ето защо насочих вниманието си към другото отделение, към разбойниците.

Разбойници бяха, защото край тях стояха и лежаха дванайсетте коня и шестте камили на камерхера. Товарите се намираха на два купа пред подлите убийци, които вземаха отделните предмети от единия куп, за да ги огледат, оценят, поспорят за тяхната стойност и след трудно постигнато споразумение да ги хвърлят на другия. От тези оценки и разправии ставаше ясно, че далаверата касае не възнаграждение, а дял от плячката. Преброих петнайсет мъже, все бедуини, принадлежащи към често споменаваното племе гхазаи — загорели, сухи фигури с мрачни и алчни погледи.

Сефира седеше при тях. Държеше в ръка една книга, а до него имаше голяма кесия с пари. В книгата вписваше отделните предмети и тяхната цена, а от торбичката отброяваше на един възрастен, сивобрад арабин, очевидно старшият на негодяите, съответния дял на стойността. Цялата работа се вършеше много шумно, възбудено и с опасно звучащи ругатни и проклятия. Само Сефира запазваше хладнокръвие. Той, види се, имаше голям опит с хора от тоя сорт. Изслушваше спокойно техните ругателства, изричаше заключителната, решаваща дума, на която вече никой не възразяваше, бъркаше в кесията и слагаше сумата в протегнатата към него мръсна ръка. Тези обесници не бяха грамотни търговци, за да събират отделните позиции и да си приберат накрая цялата сума наведнъж, а паят им трябваше да бъде изплащан за всяка отделна бройка.