Карл Май - Край развалините на Вавилон

Запалих я и сега видях единайсетимата персийци, на които негодяите не бяха оставили и една-единствена дреха, да лежат струпани един върху друг. Бях свикнал на подобни картини, но трябва все пак да призная, че ме побиха тръпки на ужас. Историята на това място навярно също внасяше своя дял. Стоях в един засипан канал на Вавилонската кула пред голи, окървавени трупове, които с изцъклените си мъртви очи и хлътнали страни предлагаха страховита гледка, още повече при оскъдното осветление. Трептенето на светлината създаваше илюзорни, призрачни движения, а непознатата част на канала отвъд труповете Сякаш бе оживена от хиляди танцуващи или стрелкащи се едно през друго неясни същества. Към това се добавяше тежката, потискаща миризма на плесен, която колкото по-нататък отивах, толкова по-противна ставаше. Тази смрад не произхождаше от персите, те доскоро бяха още живи. Трябваше да знам на каква причина се дължеше и се изкатерих по мъртвите, понеже край тях нямаше място за минаване. Продължих нататък.

Тогава всъщност разбрах, че се намирам в истински масов гроб. Тук лежаха множество черепи, кости и други човешки останки. На всяка крачка се натъквах на тях, докато стигнах едно място, където таванът се бе срутил и не можех да продължа. Поех обратно. Гхазаи бяха донесли своите жертви тук. Тази ужасна погребална камера им беше известна и те следователно често бяха идвали тук, за да поверят на това потайно място следите и уликите на своите деяния. Не беше за чудене, че реших да приведа заканата на Халеф в изпълнение!

Когато ме видя след известно време да се измъквам от мрачната дупка, той зяпна шокирано и възкликна:

— Как изглеждаш само, сихди! Ако лицето ти не беше толкова загоряло от слънцето, щях да кажа, че си блед като мъртвец. Намери ли убитите?

— От тях ли си толкоз уплашен?

— Аз не се боя от живите, та камо ли от мъртвите! Ужасната миризма там долу е виновна да изглеждам така изтощен.

— Какво откри? Разказвай!

— Сега не. Трябва веднага да доставя на бедуините една голяма радост.

— Каква?

— Не питай, ела!

Възседнахме отново и яздихме до бивачното място. Старият гхазаи, изглежда, бе напълно убеден в безполезността на нашето издирване, защото още не бях скочил от седлото, и ме запита ехидно:

— Води ли ви Аллах по верния път? физиономията ти е толкова щастлива, че знам — сега ще получа ударите. Как само се радвам!

Не отговорих, а се обърнах към Халеф:

— Колко удара му обеща?

— По пет за всеки мъртвец, значи петдесет и пет — отговори хаджията.

— Веднага ще ги получи. А след него на всеки от хората му да бъдат стоварени по трийсет здрави удара, ходилата им да разцъфнат!

Тогава старият кресна:

— Да не сте посмели да ни докоснете! Къде са мъртъвците, които сме били убили?… Покажи ни ги!

— Намерихме ги в руините, при останките на онези, които по-рано са били погубени от вас! — отвърнах.

— Твоята проклета уста е родно място на лъжата, а безумният ти мозък крои неистини, които…

По-нататък не продължи, а прекъсна думите си с крясък. Изпаднал накрая в изблик на гняв, бях измъкнал камшика от пояса на дребния хаджи и бях шибнал безсрамника с такъв удар през лицето, че то тутакси цъфна и кръвта потече по страните му.

— Хамдулиллах, моят сихди се вразуми! — възликува Халеф. — Има само един език, с който човек може да общува с такива тепегьози, това е езикът на камшика — по-ясен, по-убедителен и по-проникновен от всяко друго наречие. Сихди, ти сега изрече най-красивата дума, откак те познавам. Тя съдържа истинската мъдрост, която се извисява над всички останали познания и учеността на земята! Да се заема ли с ощастливяващото продължение на това благотворно начало?

— Да. Ето ти символа на властта, която ти поверявам — отговорих, като му върнах камшика. — Аз не съм привърженик на суровите наказания, но тези кучета хилядократно са заслужили да им бъде ощавена кожата. Старият да получи своите петдесет и пет удара и всеки друг по трийсет и ако някой се позове на факта, че като свободен бедуин не бива да бъде бит, започваш да му ги отброяваш отначало! Чуваш ли, Халеф?

— Дали чувам, сихди? Чувам го така ясно, сякаш си ми го изсвирил с някой десет мили дълъг нафир [293] нафир — тромпет — б. а. и някоя още двайсет пъти по-дълга зурна [294] зурна — дървен духов музикален инструмент, подобен на кларинет — б. а. в ушите! Ще видиш колко точно ще изпълня желанието ти!

— Аз няма да присъствам, а ще тръгна с коня да пресрещна пашата.