Карл Май - Ловци на соболи и казаци

Двамата братя се отправиха бързо към стаята, обитавана от ловеца и апача. Огнената ръка прочете задълбочено писмото, после погледна замислено Херман.

— Искате съвета ми? Хм-м! Работата не ми харесва.

— Как тъй? — поиска да знае Херман.

— Един граф не изчезва току-тъй в Сибир. Зад това се крие нещо друго.

— Имате предвид някакво престъпление?

— Да.

— Значи се опасявате, че брат ми е убит…

— Не това исках да кажа. Знаете, че вярвам в смъртта на даден човек едва когато съм видял трупа му. Помислете за брат си Мартин, когото вече се канехте да отпишете, а ето че той стои до вас жив и в сравнително добро състояние!

— Имате право, човек не бива да се опасява веднага за най-лошото. Но пък каква друга възможност би могло да има?

— Това сега естествено още не може да се каже. Във всеки случай не трябва да се унива още в първите минути, а да се търси местонахождението на изчезналите.

— Ами дайте ми тогава някой добър съвет! Нали четете тук, че липсва всяка отправна точка.

— Никое престъпление, каквото и да е то, не се извършва, без да остави след себе си макар и слаба следа. При предпоставката, че действително се касае за престъпление.

— И къде по ваше мнение да започна търсенето?

— Там, където видимо прекъсва последната следа. Вярно, минало е много време, но въпреки това и днес биха могли да се установят селищата, през които е пътувал графът с брат ви.

— Казвате го с такава лекота. А за мен нещата все пак са много трудни. Е, да, ако имах край себе си някой скаут като вас! Не бихте ли могъл — зная, че е прекалено дръзко от моя страна — не бихте ли могъл да дойдете с мен?

Олд Файерхенд се засмя.

— Толкова проста, както си мислите, работата не е. Знаете, че стоя начело на едно предприятие и по тая причина не мога току-така лесно да се освободя. [19] Виж Карл Май, «Съкровището в Сребърното езеро» (Б. нем. изд.) Нещата около вашия брат бездруго ми ангажираха повече време, отколкото предполагах.

Херман кимна печално.

— Well, помислих си го. Прощавайте! Вие сторихте толкова много за нашата фамилия. Но смятах, че като съотечественик и стар приятел на семейството ни…

Олд Файерхенд из един път стана отново сериозен.

— Няма какво да прощавам. Повярвайте ми, скъпи приятелю, с удоволствие бих изпълнил молбата ви-дори заради вашия баща, когото ценях. Но… хм-м… в крайна сметка пък нали работата не зависи тъкмо от моята персона. Не може ли това да бъде някой друг?

— Не зная кой би могъл да е той. За Винету не смея да помисля, а Сам Хокинс не го считам, колкото и хитър и умен да е, за човека, който…

— Че защо пък? — беше прекъснат от Олд Файерхенд. — Не бива да съдите за него по това, което сте видял. Той не е имал в последно време възможност, тъй като ми се подчиняваше във всичко, да прояви цялото си умение. Но само му дайте шанс да действа самостоятелно и ще бъдете удовлетворен! Бих желал да видя оня, който ще се мери с него по хитрост и лукавство.

— Като ви слушам да говорите така, почти ми се иска да направя опита да го поканя да пътува с мен през океана. Но дали ще се съгласи?

— Това наистина не мога да знам. Ще трябва сам да се убедите. Съкровеното му желание и бездруго е да види някой ден Германия — страната на неговата баба. Може пък и по тая причина да тръгне с най-голямо удоволствие за Стария свят. А иначе, доколкото ми е по силите, аз ще ви подкрепя, макар и да не мога да ви придружа.

Херман и Мартин отидоха една врата по-нататък и почукаха на Сам Хокинс и двамата дългучи, ала намериха стаята празна. Детелиновият лист беше излязъл да се поразгледа из града и те трябваше да изтърпят до вечерта. Когато всички седнаха да вечерят заедно в трапезарията на странноприемницата, Херман изложи молбата си.

Дребният трапер почеса възбудено перуката си и размаха ножа и вилицата над масата.

— Ама, сър, да не сте откачил? Какво ви дойде на ума? Та аз не разбирам наречието на тамошните индианци и мюсюлмани!

— Това би била най-малката грижа. Руския, който ще ви е необходим, бих ви втълпил и аз.

— Нима го говорите тоя език? Той трябва да е по-мъчен и от жълтия китайски, ако не се лъжа!

— В това отношение нямайте грижа. Нали съм ви казвал, че по-рано работех в Константинопол за немската тайна разузнавателна служба. Владеенето на руския там беше абсолютно необходимо условие.

— Well. Но дали и аз ще съумея да го натъпча под моята стара перука, това е отделен въпрос, сър.

— Нека това бъде само моя работа! — засмя се Херман. — Убеден съм, че под вашата перука има място още за какво ли не.