Карл Май - Ловци на соболи и казаци

Веднага след изстрела тя се потопи толкова дълбоко, че само главата й се показваше от водата. Сега чу отдалечаващ се конски тропот. А от десния се разнесе гласът на малкия:

— Дъще, оттук ние не можем да те видим… но гласовете ни ти ще чуеш.

— Говори! — подвикна сърцато Карпала обратно.

— Излез, в името Божие, от водата! Те си заминаха.

— А вие?

— Ние сме трима мъже от други краища и искаме да напоим конете си. Седнали сме с гръб към реката и няма да се обърнем, преди да ни позволиш.

— Ще ви повярвам!

— И аз това се молех! Сам Хокинс държи на думата си дори когато я е дал на някоя скуоу, плацикаща се във водата! Хи-хи-хи-хи!

Имаше нещо в маниера на този чужденец, което събуждаше доверие у Карпала. Освен това тя беше расла като момче и превзетостта й беше непозната. При друго положение, ако необходимостта го изискваше, щеше с оръжие в ръка да си извоюва уважението на околния свят. Ето как се изкачи без особен свян на брега. Един бърз поглед насреща я убеди, че любезният чужденец е казал истината. Тримата седяха неподвижно, обърнати с гръб към отсамния бряг — двама дългучи и един дребосък. Набързо ръка навлече дрехите си.

— Сега можете да се обърнете! — подвикна им засмяно. Непознатите откликнаха на подканата.

— Кои сте? — попита Карпала, докато слагаше без да бърза украшенията си.

— Аз съм американец от немски произход по бабина линия, ако не се лъжа… моите другари обаче са чистокръвни гриинхорни… искам да кажа, истински американци, още от Колумб насам!

— Видяхте ли човека, който ме зяпаше?

— Да, заради тая работа му пратих един куршум в капелата.

— За което лошо ви се пише.

— Защо?

— Оня, по когото си стрелял, е синът на околийският началник.

— Един знатен господин, който дебне чужди жени и при първия изстрел после офейква, ако не се лъжа!

— Да. Той е препуснал, за да нареди да ви арестуват.

— Прекрасно!

— Не се надсмивай! Той държи тук властта. Могат да ви обвинят в опит за убийство.

— Опит за убийство на една гугла?

— Ти си стрелял по него, това е достатъчно. Но аз искам да ви помогна.

— Ти? Как възнамеряваш да се захванеш с тая работа?

— Не пойте животните си! Не бива да губите време — предупреди Карпала. — Препуснете в галоп към стана на пазарището и питайте там за Була, князът на бурятите! Пристигнете ли преди офицерите, то той няма да ви предаде на властите.

— Че ти познаваш ли го тоя княз?

— Аз съм негова дъщеря!

— Отлично. Намеренията ти към нас са добри, ала ние не се страхуваме от някакъв си казашки атаман.

— Но трябва да се страхувате, заради мен! Така после ще мога да ви благодаря!

— По дяволите, такова нещо още никога не е искала някоя скуоу от Сам Хокинс! Но за твоя угода на драго сърце малко ще се пострахуваме, хи-хи-хи-хи!

— Яздете тогава бързо! Аз идвам веднага. Ще се опитам да изпреваря офицерите.

— Добре, дъщерицата ми! Досвидания! (Довиждане!)

Тримата яхнаха животните си и ги подкараха в тръс. Карпала се метна на свой ред на седлото и препусна в кариер по отсамния бряг към града. Конят й беше далеч по-добър от тези на офицерите. Настигна ездачите още при брода. С един дълъг скок вкара животното в реката и ротмистърът бе здравата изпръскан.

— Плут! Бестыдник! (Мошеник! Безсрамник!) — подвикна му на минаване.

Синът на околийския не отговори, но пришпори до краен предел коня си, без все пак да съумее да я настигне.

Когато Карпала достигна лагера, не завари там тримата чужденци. Родителите й обаче се бяха върнали от исправника и пребиваваха в своята просторна юрта [16] юрта (рус.) — конусовидна палатка у номадски племена (Б. пр.) . Карпала изобщо не слезе, а им викна няколко разяснителни думи и продължи бързо нататък към непознатите.

След късо време вече ги срещна, когато се информираха за шатрата на княза и ги съпроводи до бивака още преди появата на ротмистъра.

— Слизайте бързо! — повели.

После скочи от седлото и въведе тримата мъже в юртата.

Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър в Сибир! Какво ли бе принудило тримата да разменят саваните и прериите с негостоприемните, коренно различни тундри?

Преди време в Долината на смъртта [17] Виж Карл Май, том втори на този роман «В Долината на смъртта» (Б. нем. изд.) те наистина дори насън не се замисляха за подобна вероятност и биха се изсмели в лицето на всеки, който направеше макар и само намек, че Детелиновият лист ще тъпче азиатската земя.