Карл Май - Ловци на соболи и казаци

Никога!…

Но святата клетва, която баща й бе положил пред ламата? Как да съгласува тази дилема? Мисли, мисли, ала изход не намери.

После се замисли за казака. Карпала все още не осъзнаваше какво дълбоко въздействие й е оказал, но пък вътрешно се успокои още щом мислите й се пренесоха към него. Колко често си бе представяла дръзкото, мъжествено лице, което след секундите на смъртна опасност й се беше явило. Колко нощи бе сънувала и мечтала за своя спасител, а копнежът, уединението и фантазията увенчаваха неговия образ с всички достойнства на рицарски герой…

Ето че отляво й помахаха бляскавите води на реката. Там беше станало. Като в някаква омая и е чувството, че ще направи добрина на този мъж, тя насочи коня си нататък и огледа мястото. Ох, ей там беше лежала в тръстиката вцепенената й снага! Там я бе върнал той в съзнание и… целунал по устата. После беше дошъл ротмистърът, тоя неизразимо отвратителен човек.

По силата на вътрешен импулс Карпала плесна с камшика във въздуха. Тръсна енергично глава, от което златните накити в косите иззвънтяха. Не, няма да мисли повече от него… по-добре за другия, който бе рискувал живота си за нея, хвърляйки се в леденостудените талази, за да я измъкне изпод въртопа на ледените блокове!

В тази вода тук се беше борил спасителят за нейния живот! Колко хубаво би било да се потопи във вълните и охлади горещия пулс! Карпала плъзна изпитателен поглед околовръст. Градът лежеше далеч там долу. Наоколо не се виждаше жива душа. Ниви, на които да идват хората, нямаше, а речното корито бе разположено дълбоко, така че нямаше как да бъде веднага забелязана. На това отгоре беше страстна плувкиня.

Още преди мисълта да се развие докрай, тя беше вече скочила от коня и започнала да сваля дрехи и накити. Скоро плуваше в бистрите води.

Тя и представа нямаше, че междувременно двамата офицери бяха приближили, съгледали коня й и сега вече оставяха жребците си, за да се промъкнат към нея.

— Казакът ни следва! — каза внезапно лейтенантът. Синът на околийския погледна назад.

— Вярно! Сволочът май нещо си е наумил. Гледай, сега язди назад! Почакай, обеснико, сам ще ми влезеш във водата!… По дяволите, там идват някакви непознати… сигурно от кервана!

Ротмистърът посочи отвъдния бряг, по който сега приближаваха трима ездачи. Двамата бяха сухи, неимоверно избуяли дангалаци, а третият — дребосък. Дългучите седяха на изпосталели бурятски коне, а ездитното животно на другия като че бе муле. Животните сигурно бяха ожаднели. Ето защо ездачите бяха напуснали кервана за някоя минута, та да ги напоят на реката.

Тримата съгледаха сега плувкинята, сепнаха се за миг, разбраха се, изглежда нещо и се оттеглиха.

— Бре, бре, какъв такт! — иронизира лейтенантът.

— Те са ни видели! Погледни какво иска дребосъкът?

— Маха ни.

— Има си хас обесникът да иска и ние да се разкараме.

— Сега ни заплашва с юмрук!

— Крастав пес!

Дребният ездач отвъд реката наистина бе вдигнал заплашително пестник. После отново замаха с ръка и когато и това не даде резултат, скочи от седлото и разкопча някакъв дълъг предмет.

— Черт возьми! Пушка! — извика есаулът.

— Внимавай, негодяят ще стреля!

— Нека посмее!

Непознатият очевидно не го считаше за някакво рисково деяние, защото след като махна още веднъж безуспешно, насочи пушката. В следващия миг изстрелът секна. Ротмистърът подскочи и посегна към главата си.

— За Бога, мръсникът наистина стреля! — викна лейтенантът.

— Ранен ли си?

— Улучен съм някъде.

— А-а, тук в калпака! Аграфата с перото е изчезнала.

Сега отсреща се донесе на завален руски:

— Първият изстрел в гуглата за предупреждение! Вторият в рамото, ако не се лъжа!

— Куче, кой си ти? — изрева нататък ротмистърът.

— Сам Хокинс е името ми. Поразприпкай се my boy [15] my boy (англ.) — момчето ми (Б. пр.) , иначе ще те уцеля!

Дребосъкът вдигна за втори път пушкалото си.

— Хайде, хайде! — подкани лейтенантът. — Оня пак ще стреля, а нашите пистолети не достигат толкова далеч, колкото пушката му.

Той задърпа колкото може по-бързо ротмистъра към конете.

Смушкаха жребците с шпорите в слабините и полетяха обратно към града. Казак номер десет ги последва.

Като чу изстрела, Карпала се изплаши. Значи все пак не беше сама на това уединено място. После, когато Сам Хокинс извика своето предупреждение, тя разбра от думите му, че е била наблюдавана от левия бряг. А от вика на ротмистъра, чийто глас разпозна, й стана ясно кой беше наглият зяпач.