Карл Май - Ловци на соболи и казаци

Ламите са свещениците на бурятите и като такива имат голямо влияние върху съвестта на миряните. Дори княз като Була бе обвързан с думата, която бе дал пред ламата.

Карпала потърси с поглед помощ от тейша.

— Вярно ли е, тате? — попита с тих, пресекващ глас.

— Да, душицата ми, миличкото ми.

— Защо си го сторил?

— Ще ти кажа причината, когато станеш жена на това юначе.

— И нищо не може да се промени?

— Не. Знаеш, че е абсолютно невъзможно да се наруши една такава клетва.

Карпала кимна мълчаливо. Страните й хлътнаха, сякаш искаха да скрият спонтанно рукналите сълзи. После се свлече на един стол, почувствала внезапна слабост.

Ротмистърът пристъпи крачка към нея и каза гальовно:

— Виждаш, съкровищенце, че си принадлежим един на друг, и че погледът на едно такова куче е престъпление!

Карпала дигна рязко и гневно чело.

— Наричаш моя спасител куче? Защо? Какво е извършил?

— Не знам. Никой не научава деянието, заради което даден човек е бил заточен в Сибир. Но той отново си издейства наказание.

— По какъв начин? — попита Карпала с разтуптяно сърце.

— С една наглост, нямаща равна на себе си. Той те целуна. Момичето пламна.

— Мен… целунал? Не знам нищо такова.

— Той го стори. Има свидетел.

— Кой?

— Аз самият.

Ротмистърът изгледа Карпала с превъзходство. Но не стана онова, което очакваше — тя ни най-малко не се посвени. Изправи се бавно от мястото си и направи крачка към него.

— Бил си свидетел, когато ме е целунал? Значи сигурно си бил наблизо, когато яздех през реката и ледът се проломи под коня ми?

— Да.

— Аз изгубих съзнание… видях само за секунда лицето на моя спасител. И то така ми се… — тя сложи ръка на онова място от кожуха, под което чукаше сърцето й — и то така ми се запечати, че никога няма да го забравя… Когато дойдох отново на себе си, лежах тук при вас.

— Аз те донесох.

— Но той ме е извадил от реката, изпод леда?

— Да. Тоя Номер десет! Аз го извиках.

По лицето на Карпала плъзна червенина на горчива насмешка.

— А-а, извикал си го? Понеже ти си нямал кураж, понеже си се страхувал за живота си, трябвало е той да рискува своя, за да ме спаси! Ти си проявил страхливост, макар отдавна вече да си знаел, че съм твоя годеница!

Вените по челото му набъбнаха.

— Пази се още веднъж да ме наречеш страхливец!

— А ти да не би да наречеш поведението си мъжествено?

Стояха един срещу друг — Карпала с поглед, изпълнен с презрение, ротмистърът с гневно святкащи очи. Околийският началник и тейшът поискаха да ги разделят, ала оня ги отпрати с груб жест.

— Остави го на мен, тате! — отклони гордо и Карпала. — Не се страхувам от него. Нека ми отговори на въпроса!

— Да, ще ти отговоря! — извика ротмистърът. — От само себе си се разбира, че щях да действам енергично, ако оня сволоч не беше там. Ама защо пък трябваше да си квася униформата?

Карпала го измери с пламтящ поглед от глава до пети.

— Значи и той вместо теб трябва да получи възнаграждението!

— В името на свети Андрей, моя светец-покровител, какво възнаграждение имаш предвид? — изсмя се брутално ротмистърът.

— Ще узнаеш отговора достатъчно рано — отвърна Карпала хладно.

— Аз го желая веднага! Заповядвам ти!

— На мен? На принцеса Карпала?

— Да, на теб! И ти ще ми се подчиниш!

— Никога!

— В такъв случай ще те принудя!

Той вдигна ръка.

— Искаш да ме удариш? — извика Карпала. Дръпна се крачка назад и го погледна безстрашно в очите.

Тогава той се разколеба и отпусна ръка.

— Не, теб не. Та нали има кой да отнесе пердаха вместо теб. Сигурно ще възприемеш ударите по-болезнено, ако ги получи той.

Ротмистърът грабна звънеца и задрънча.

— Номер десет! — изрева силно, та се чу и отвън. Казакът влезе, дръпна вратата след себе си и застина в очакване.

— Принцесата искала да ти подари пръстен, а? — попита го ротмистърът троснато.

— Да, господарю.

— И ти не го отхвърли?

— Не, господарю.

— Сукин син! (Кучи син!) Не си ли знаеш по-добре дълга? Ето ти тогава отплатата!

Грабна един камшик от масата и започна да шиба казака. Онзи не трепна и с мигла. Само се извъртя странично, за да не се стоварват ударите по лицето му.

Таиш Була и Калина поискаха да възпрат ръката на разярения ротмистър, ала един жест на Карпала ги отклони от намерението им и те само поклатиха глава.

— Сама ще се оправям с него! — процеди през зъби. Най-сетне ротмистърът захвърли камшика.

— Тъй, сега си го имаш възнаграждението! Пръждосвай се долу в конюшнята!