Карл Май - Ловци на соболи и казаци

— Well, ще си взема бележка. Какво желаете от мен?

— Сам, действително е отвратително от твоя страна, да вземаш едно такова важно решение, без да ни питаш.

— Защо точно вас двамата трябва да питам?

— Не говори така тъпо! Ние сме Детелиновия лист и си съпринадлежим. Ясно?

— Та нали се касае само за една раздяла с къса продължителност.

— Можеш ли да се закълнеш в това? Колко лесно е половината година да стане цяла, че и повече. Не, оставаме заедно.

— Ама аз почти обещах на този джентълмен да го придружа.

— Тогава естествено идваме с теб!

— Невъзможно! Този път няма как да ви използвам.

— Че защо пък не? — разгорещи се сега иначе толкова мълчаливият Дик.

— Защото вие сте съвършено непоправими грийнхорни и ми бихте били от изключителна вреда.

— Я стига! Мълчи и не ни разгневявай! — намеси се отново Уил. — Ние много добре знаем, че без нас доникъде няма да я закараш!

— Behold! [22] Behold! (англ.) — Гледай ти! (Б. пр.) Не думай! Тук май бая се издувате, ако не се лъжа!

— Сам, бъди разумен! Ние сме Детелиновия лист и искаме това и да си останем. За нас двамата е невъзможно да те пуснем и да се скитосваш сред тамошните негри и хотентоти. Какво би бил без нас? Едно дърво без листа, едно сираче без баща и майка!

— Значи ти се считаш за мой татко, а оня грийнхорн до тебе — за моя майка?

— Не се подигравай! Нещата си остават такива — идваме с теб. Три чифта очи виждат повече от един. Впрочем ти не си и способен да ни зарежеш да си киснем тук. За тая работа имаш твърде добро сърце.

— Тъй ли? Имам ли го? Е, това исках да чуя от вас. И сега мога да ви кажа също, че и през ум не ми е минавало да замина без вас. Присъствието ви е задължително. Това е така сигурно, както моята Лиди.

— Защо тогава не ни даде веднага да разберем? Можеше барем да ни питаш.

— За какво?

— Е, да речем, че се възпротивяхме и откажехме да прекосим с теб океана?

— Не дрънкай глупости, старий куне! Да се възпротивите? Тези джентълмени имат нужда от нас там отвъд езерцето и ние няма да ги изоставим, ако не се лъжа!…

Сам Хокинс накара Херман да разправи обстойно за какво става дума и после рече, след като бе размишлявал известно време:

— И аз съм на мнението на мастър Файерхенд, че в случая се касае за някакво престъпление. Работата ни сега е да отгатнем дали става въпрос за убийство или нещо друго.

— Как смятате да подхванете нещата, мастър Сам?

— Откъм правилния край. Мастър Адлерхорст, когато се намирам по дирята на някой престъпник, винаги се питам най-първо: Кой опосква стафидите на козунака? Вие бихте ли могъл дами го разкриете?

— Естествено наследникът.

— Кой е той в нашия случай?

— Брат ми Готфрид, когото граф Василкович е осиновил.

— All right! Но за него тук и дума не може да става, защото той е пропаднал заедно с графа… Кой е следващият?

— Първоначалният наследник — братовчедът на изчезналия граф.

— Той как се казва?

— Не знам. Името не се споменава в писмото.

— Но къде живее може би знаете?

— Не. За този мъж не ми е известно нищо, освен факта, че е роднина по майчина линия на безследно изчезналия дворянин.

— На ваше място тогава бих започнал оттук, ако не се лъжа. Човек трябва най-напред да се осведоми за името и местожителството на наследника и да се стреми да научи къде е пребивавал по време на предполагаемото престъпление.

— Отлично! — намеси се Олд Файерхенд. — Браво, мастър Хокинс! Точно това е и моето гледище. Нямах ли право, мастър Адлерхорст, като ви посъветвах да се обърнете към Сам Хокинс?

— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се доволен в гъсталаците на брадата си дребният трапер. — Макар поуните да отнеха с лукавство почтения скалп на Сам Хокинс, пипето май трябва да са му го оставили. Все ще разберем дали тоягата правилно плава, мастър Адлерхорст. Вие трябва най-напред да телеграфирате на вашия приятел или още по-добре — до немската легация в Петербург и да поискате да ви пратят отговора тук по същия път.

— Не става, твърде скъпо е. Една или няколко телеграми, които в нашия случай няма да се състоят само от пет-шест думи, аз не мога да заплатя.

— За парите моят млад бял брат не бива да се безпокои — подметна тук Винету, който досега във всичко си бе мълчал, понеже за него като придружител в едно пътуване до Русия не можеше и въпрос да става. — Апачът ще заплати запитването.

— Приемам предложението ви с радост, но не като подарък, а като заем, който ще си издължа с времето — заяви Херман.