Карл Май - Смъртта на императора

Беше добре замислено, ала бе неуместно да се парадира с подобни имена пред републиканци, пък и твърде късно. Отговорът на министъра гласеше:

«Съжалявам, но трябва да Ви съобщя, както и онзи ден вече Ви уведомих, че Президентът на републиката не е на мнение, че Великите съображения за помилването на Максимилиан фон Хабсбург могат да се съчетаят с правосъдието и потребностите от гаранции за бъдещия мир на републиката.»

Макс беше поискал да му донесат мастило и перо и в последната нощ написа едно писмо до своята съпруга и друго до майка си ерцхерцогиня Софи. Първото гласеше:

«Моя многообична Шарлот!

Ако е угодно Богу един ден да оздравееш и прочетеш тези редове, ще узнаеш цялата жестокост на съдбата, която ми нанася непрестанни удари от Твоето заминаване за Европа. Ти отнесе със себе си моето щастие и моята душа. Защо не се вслушах в Твоя глас? Толкова много събития, уви, толкова много ненадейни удари разрушиха обилието от надежди, че за мен смъртта е щастливо избавление, а не душевно терзание. Аз ще падна прославено като войник, като победен, неопозорен крал. Ако Твоите страдания са тежки и Бог скоро Те повика при мен, ще благословя ръката на Твореца, която толкова тежко се стовари върху нас. Адио, Шарлот, адио.

Към писмото приложи една къдрица, която му бе отрязала жената на неговия тъмничар. Той я целуна и пъхна в плика.

Съвършено различно бе поведението на другите двама пленници, настанени в две съседни на императора килии в монахинския манастир на капуцините. Пред напълно отворените врати стояха часови.

Верният Мехиа прие смъртната присъда хладнокръвно, въпреки тежката треска, която го мъчеше. Той беше индианец, комуто оплакванията от физически страдания и болки са напълно непознати и за когото най-голямата слава е да умре за приятеля, когото обича.

В нощта на нападението Мирамон бе скочил уплашен и се бе въоръжил, ала намери съпротивата за безполезна. Също както Мехиа, той бе пленен заедно с императора. Оттогава седеше в затворническата си килия мрачно умислен.

Един американски репортаж още от 30 май извести:

«Утре вероятно Максимилиан и неговите най-изтъкнати генерали ще бъдат осъдени на смърт чрез барут и куршуми.»

От това и други подобни новини се виждаше, че дори в чужбина хората не изпитват съмнение относно съдбата на пленниците. Всяко правителство има правото да обяви и накаже като предател и метежник онзи, който със сила или хитрост се стреми да подрие неговите устои. От тази гледна точка смъртната присъда бе предвещана навсякъде, а днес, на 19 юни 1867, щеше да бъде приведена в изпълнение край разположения източно от града Серо де лае Кампанас.

Макс беше отхвърлил предложеното от Курт спасение. Той бе избягал към Серо и така по собствено решение бе направил първата крачка към гроба.

На утрото в деня на екзекуцията в Керетаро цареше глуха тишина, при все че никой не спеше, а всичко живо бе будно и на крак. Мексиканецът обикновено рано се измъква от постелята, ето и как онези части от града, през които трябваше да мине шествието, още преди шест часа бяха запълнени с хиляди и хиляди. Граждани, войскари, вакуероси на коне и пеша, индианци и бели, негри, метиси, мулати, терцерони, квартерони, китайци и въобще хора с всякакви цветове и носии стояха в очакване по площадите или се бутаха в гъсти тълпи мълчаливо по улиците, за да видят екзекуцията на един император.

Не беше чувство на дивашко задоволство онова, което струеше от очите на тези, в по-голямата си част само полуцивилизовани хора. Не, техните сериозни лица изразяваха съчувствие, каквото и варварина проявява при нещастие. Хората не говореха гласно. Където го правеха, ставаше шепнешком, сякаш се намираха в черква или в дом с покойник. Всички прозорци и врати бяха затворени в знак на траур.

Към седем часа пленниците бяха изведени от килиите. Макс прегърна двамата си събратя по съдба и каза:

— Скоро ние отново ще се видим отвъд.

Мирамон беше спокоен и невъзмутим като императора. Мехиа, омаломощен от болестта, едва съумяваше да се държи на крака.

За всеки от тях бе предназначена кола, обградена от силен конвой и дървен кръст, стоейки пред който, трябваше да посрещне куршумите.

Трите коли се движеха бавно към лобното място, следвани от огромна тълпа.

Шествието се водеше от ескадрон улани. Ескортът на трите коли се състоеше от един батальон пехотинци с пушки на рамо, крачещи в две колони край тях в редица по четирима.