Карл Май - Крюгер Бей

Самото обстоятелство, че копието беше улучено от едно толкова значително разстояние, предизвика учудването на улед аюните, но удивлението им се удвои от факта, че оръжието бе секира. Но напълно неразбираемо за тях остана въртеливото движение на томахока, както и необяснимата му траектория.

И ето че тогава се случи нещо, което им се стори още по-изумително. Винету остави своята Сребърна карабина на земята и се отправи към томахока си, за да го вземе. Той мина между тях, стигна до мястото където лежеше оръжието, вдигна го и по същия път се върна обратно, без да ги удостои с нито един поглед. Напълно смаяни, бедуините втренчено ни зяпаха.

— Беше прекалено дръзко! — подхвърлих на апача.

— Pshaw! — презрително отвърна той. — Това не са войни. Даже не заредиха отново пушките си и ако ми бяха посегнали, щях да си послужа с юмруците и моя нож, а ти щеше да ми помогнеш с твоята карабина да си пробия път.

Такъв си беше Винету, хладнокръвен и безумно смел, но винаги показваше изключителна разсъдливост, която не го изоставяше дори и в най-опасните мигове.

За да не дам възможност на бедуините да се отърсят от смайването си, аз им извиках:

— Хай я раджал — внимавайте, хора, сега ще ви покажа една омагьосана пушка. Забийте второто копие в земята!

Направиха каквото им казах. Взех в ръка карабината «Хенри» и продължих:

— Тази пушка стреля непрекъснато, без да е необходимо отново да я зареждам. Сега ще изпратя десет куршума в копието и всеки от тях ще попадне на два пръста под другия. Гледайте!

Прицелих се и стрелях. Всички погледи бяха насочени към мен, за да видят дали наистина няма да заредя. А когато след десетия изстрел свалих карабината, всички се втурнаха към копието. Не обърнах внимание на възклицанията им, а побързах незабелязано да допълня изстреляните патрони, за да разполагам в случай на нужда с всичките двайсет и пет изстрела. Куршумите бяха пробили дръжката на копието на споменатото разстояние един от друг и сигурно бях вече в очите на бедуините нещо като магьосник, но ми се искаше още по-силно да ги сплаша и затова им извиках:

— Измъкнете копието, отдалечете се на още сто и петдесет крачки и пак го забийте в земята! Въпреки голямото разстояние ще го строша с два куршума на три равни части.

Вече бяха видяли, че за броени секунди имах възможност да дам много изстрели. Сега ми се искаше да им покажа на какво разстояние можех да стрелям безпогрешно. Малките куршуми на карабината бяха пробили копието. Но едрокалибрените патрони на моя Мечкоубиец сигурно щяха да го строшат на парчета.

Когато копието отново бе забито в земята, то изглеждаше от нашето място като тънко бастунче. Изстрелът бе изключително труден. Но аз добре познавах пушката си и можех да разчитам на нея. Вдигнах тежкия Мечкоубиец в положение за стрелба и се прицелих. Разнесоха се два гърмежа сякаш от леко оръдие. Две трети от копието изчезнаха. Последната третина остана забита в земята. Улед аюните смушиха конете си и се отправиха натам. Пуснах Мечкоубиеца на земята, отново взех карабината «Хенри» и подвикнах на Емъри и Винету:

— Бързо подир тях, за да не излязат извън обсега на куршумите ни. Тъй като Винету не може да разговаря с тях, нека се погрижи да прибере техните коне и оръжия.

Последвахме улед аюните, защото винаги трябваше да сме достатъчно близо, за да можем да ги държим в шах с куршумите си. Приближихме се на петдесетина крачки до тях без да ни обърнат някакво внимание.

Парчетата от копието минаваха от ръка на ръка, а смайването на бедуините нямаше край. Подведен от силното си учудване към непредпазливост, шейхът се обърна и ни подвикна:

— Дяволът е ваш съюзник! Стреляте без да зареждате, а куршумите ви летят на десеторно по-голямо разстояние от нашите.

— Забрави най-важното — подхвърлих аз — нито един от вашите куршуми не успя да улучи целта, докато никой от нашите изстрели не отиде на вятъра. Знаеш ли колко време ми бе необходимо за десетте изстрела?

— Колкото е нужно на сърцето да направи десет удара.

— А за колко време ще дам четиринайсет изстрела?

— За четиринайсет удара на сърцето.

— Правилно! И всеки от тях ще улучи — по един от вас!

— Йа Аллах, йа Раб — о, Господи, о, Боже! Наистина ли ще стреляш по нас?

— Само ако ме принудите. Нали ви заявих, че сте мои пленници! Думата ми на две не става! А сега ми кажи дали ще се предадете без съпротива или трябва да стрелям!

— Пленници ли? Не се предавам! Какъв позор да бъдеш пленен от някакви си чуждоземни кучета като вас и…