Карл Май - Крюгер Бей

— Дотам и аз съм също! — кимна той.

— Те не могат да го платят, без да изпаднат в още по-бедствено положение и затова ще се бранят до последна капка кръв. Улед аярите ни превъзхождат по числеността на войните. Ако ни победят, ще бъдем принудени да се върнем покрити с позор. А това не бива да се случва.

— Невъзможно да се понесе тоз позор, затуй по-добре да умрем с оръжие в ръка.

— Съвсем правилно! Но нека предположим, че победим. Тогава ще осъдим цялото племе на пълна нищета. Гладът ще го стопи, а каквото той пощади, ще бъде отнесено от болести и епидемии. Така ли да стане?

— С неудоволствие. Но що да не се случи и изселение на племето към области, дето стадата с намерени пасища ще получат пак сила, лой и месо?

— Искате да кажете аярите да се преселят, да отидат да потърсят хубави пасища, за да се умножат животните в стадата им. Но в такъв случай те ще поемат към Алжир, а може дори да прехвърлят границата на Триполитания. Така пашата ще ги загуби и никога повече няма да получи от тях данък. Това ли желаете?

— Или никога или пак не!

— Значи не искате улед аярите да бъдат победени!

Той не ми отговори веднага. Напълно слисан Крюгер Бей втренчи поглед в мен и смутено каза:

— Туй да искам не мога ни да проумея, ни да схвана.

— Знам едно средство, с което да дам възможност на улед аярите да платят своя данък, без да понесат щети. Просто ще го съберат от улед аюните.

— Улед аюните? И как?

— Улед аюните са много по-богати от улед аярите. Те по-лесно могат да понесат известни загуби. Като плених техния вожд и неговите тринайсет придружители, аз преследвах двойна цел. Първо, исках да го накажа за убийството и второ, така в ръцете ми попадна силен коз, който можем да изиграем в полза на улед аярите!

— Не забравяйте, че те имат кръвно отмъщение към улед аюните! Няма да ни е трудно да установим колко хора са избили едните от племето на другите и за тези убийства улед аюните ще трябва да платят кръвнина. Имаме възможност да ги принудим, понеже техният шейх се намира в ръцете ни.

След тези думи лицето на Крюгер Бей просия. Въпреки възрастта си малко оставаше да подскочи от радост.

— Алхамдулиллях! Да благодарим на Аллаха за таз безценна мисъл и за таз несравнима хитрост, дето сте я измъдрили! Вий сте безценна личност! На вас мойто приятелство! На това можете да се осланяте от време на време.

Той ми разтърси ръцете, а аз го попитах:

— Значи вече не ме упреквате за пленяването на шейха?

— Нито не, нито никога!

— Тогава Ви моля да наредите да го докарат тук заедно с неговите хора! Нека го поразпитаме! А аз си имам с него и лични сметки за уреждане. Неведнъж ме нарече куче и му се заканих, че ще го накажа. Ще получи хубава порция бой.

— Бой? Знайте ли, че свободен бедуин измива позор от бой само с кръвта и страшно отмъщава на живот и смърт?

— Знам го много добре. Но той трябва да бъде наказан не само заради обидата да ме нарече «куче», но и за своята безсърдечност и садистичност, с които се е отнесъл по направо сатанински начин към една беззащитна жена и клетото й дете. Казах му, че ще си получи наказанието още преди вечерната молитва, а каквото кажа, това трябва да стане. Ако не го разрешите, ще наредя зад гърба Ви да го насинят от глава до пети.

— Щом Ваше твърд решение, че той или зад мой гръб или пред него бъде набит, тогаз веднага и намясто бъде изпълнено за Ваша угода.

След като се разпореди да му докарат пленниците, Крюгер Бей се разположи пред шатрата, която бе издигната специално за него. Аз трябваше да седна от едната му страна, а пък Винету и Емъри — от другата.

Когато войниците научиха, че Повелителя на войската ще разговаря с пленниците, те се стекоха да гледат. Офицерите образуваха широк полукръг около нас. Скоро доведоха шейха на улед аюните заедно с неговите хора. Той познаваше Крюгер Бей и го поздрави с лек поклон. Свободният бедуин е на мнение, че може да гледа пренебрежително на чиновниците или пък на войниците на пашата, защото те служат на чужда воля. Обаче при полковника той бе сбъркал адреса. Крюгер Бей му се сопна:

— Ти кой си?

— Нали ме познаваш! — предизвикателно отвърна шейхът.

— Мислех си, че те познавам, но твоят величествен поздрав ми подсказа, че съм се заблудил. Ти да не си Негово Великолепие великият султан на Стамбул, халифът на всички правоверни?

— Не — отговори шейхът, който не знаеше накъде биеше полковникът с въпросите си.

— Защо ме поздрави така, сякаш си султан, към чийто светъл лик нямам право да вдигна поглед? Искам да чуя кой си ти?