Карл Май - Крюгер Бей

— Аз съм Фарад ал Асуад, върховният шейх на всички улед аюни.

— Аха, така значи! Аллах ми отваря очите, за да те позная. И така, ти не си нищо повече от един аюн и все пак не скланяш глава, за да поздравиш както подобава Повелителя на войската на пашата, когото, дано Аллах дари с хиляда години живот. Ще наредя да ти превият врата!

— Господарю, аз съм свободен аюн!

— Убиец си ти!

— Не съм убиец, а кръвен отмъстител, а това никого не засяга. Ние сме свободни мъже, имаме си своите собствени закони, по които живеем. Плащаме на пашата данъците си, които сме му обещали. Но друго не бива да иска от нас, останалото не е негова работа.

— Ти много добре знаеш правата си и аз няма да ти ги оспорвам, но изглежда не си запознат със задълженията си. В мое лице виждаш представител на пашата и в мое лице ти трябва да го уважаваш и почиташ. Сега ще наредя да ви отведат двайсет крачки назад, а после пак ще се приближите и ще ме поздравите както подобава! Иначе Ви чака бастонадата!

— Само да си посмял! — избухна чернобрадият. — Ние сме свободни мъже!

— Свободни сте в пустинята, но когато се намирате при пашата или при мен, сте само поданици. Хайде, отстъпете назад!

Те разбраха, че Крюгер Бей не се шегува и се отдалечиха на двайсетина крачки. После пак се приближиха и поздравиха като направиха ниски поклони и сложиха дясната си длан първо на челото, а след това на устата и гърдите. Въпреки това Повелителя на войската грубо им викна:

— А къде остана поздрава «селям»? Да не онемяхте?

— Селям алейкум! — поздрави шейхът. — Аллах да удължи живота ти и да те дари с радостите на рая!

— Селям алейкум! Аллах да удължи живота ти и да те дари с радостите на рая! — в един глас повториха неговите тринайсет придружители.

— Алейкум селям! — кратко отвърна Крюгер Бей. — Как попаднахте тук?

— Докараха ни принудително, — отговори шейхът — защото наказахме една жена на улед аярите, с които живеем в кървава вражда.

— Кой ви принуди да дойдете?

— Тримата мъже, които седят от двете ти страни.

— Нали сте четиринайсет души? Как можеш да кажеш подобно нещо без лицето ти да се изчерви?

— Няма причина да се изчервяваме, защото тези мъже са в съюз с шейтана. Той им е направил такива пушки, срещу които не могат да излязат и сто войни.

— Те не са в никакъв съюз с дявола, а са богобоязливи люде, но са и храбри мъже, победили вече в не един бой.

— Тогава ти още не ги познаваш. А на нас ни казаха кои са.

— Е, кои са те?

— Единият от тях е немче, другият е ингилиз, а третият — амирикани. И тримата са неверници, които ще отидат в ада. Какво търсят те в нашата страна? Кой им дава правото да се намесват в работите ни? Тези кучета ни…

— Чакай! — заплашително го прекъсна полковникът. — Не ги обиждай, понеже са мои приятели и гости!

А после с един съвсем друг, странно любезен тон, продължи:

— Живеете в кървава вражда с улед аярите, нали? Откога?

— Почти от две години.

— Сега съм тръгнал на поход, за да се бия срещу тях. Следователно те са мои врагове също както са и ваши.

— Знаем и се надяваме, че заради това ще се отнасяш към нас приятелски.

— А кой понесе повече загуби, та да живеете сега в кръвно отмъщение, вие или те?

— Те.

— Колко мъже убиха от вашето племе?

— Нито един.

— А вие от тяхното?

— Шестнайсет.

Знаех, че приятелският тон на полковника се дължеше на някаква основателна причина. Ето че сега той го смени и със съвсем друг строг глас каза:

— Това ще ви струва скъпо, защото ще ви предам на улед аярите.

— Няма да го направиш! — изплашено извика шейхът. — Та нали са твои врагове!

— Като ви предам в ръцете им, ще станат мои приятели.

— О, Аллах! Те ще си отмъстят и ще ни избият! Но ти нямаш право да ни предаваш на улед аярите. Ние не сме твои роби, които да можеш да подаряваш комуто и както си искаш.

— Вие сте мои пленници. Казвам ви, че вашата езда до мястото където сте заровили жената, е била езда към гибелта ви.

Шейхът сведе мрачния си поглед към земята. След малко той вдигна очи към полковника и втренчи острия си и изпитателен поглед в лицето му.

— Сериозно ли мислиш да ни предадеш?

— Кълна се в моето име и в брадата си! Тогава по лицето на аюна се изписа изразът на люта омраза и с язвителен тон той продължи:

— Навярно смяташ, че ще ни убият, а?

— Да.

— Лъжеш се. Те няма да ни убият, а ще ни вземат «дийе». [21] Кръвна дан, кръвнина. — Б. нем. изд. Ще предпочетат няколко коня, камили и овце пред кръвта ни. После пак ще сме свободни и ще се сетим за теб. Ще те, ще те…