Карл Май - Крюгер Бей

— Ами как ще ги отведем оттук? Навярно ще е по-трудно от пленяването им! Ще яздят ли? Но тогава, макар че са с вързани ръце един или друг може да ни избяга.

— Просто няма да яздят! Всеки от улед аюните ще води своя кон. Ще вържем юздите за ръцете му, които са извити на гърба му. Той ще върви напред, а конят ще го следва.

— Well! Тогава напред! До свечеряване разполагаме само с час и половина. За щастие дори и ако тези негодници не яздят, ще можем да стигнем до у ара за не повече от час.

— До у ара? Какъв у ар?

— Малко преди да тръгнем да те търсим водачът каза, че днес ще стигнем до някакъв у ар, през който ще яздим утре. Затова Крюгер Бей реши да бивакуваме в самото начало на този у ар.

— Знаеш ли пътя дотам?

— Тръгнем ли на запад, непременно ще се натъкнем на него.

«У арът» представлява осеяна с каменни блокове и големи каменни късове пустиня. Под «сахар» бедуините разбират само пясъчната пустиня. «Серирът» е каменистата пустиня, а «джебелът» — планинската. Ако тя е обитаема, тогава я наричат «файафи», докато необитаемата се казва «кала». Ако в пустинята има храсталаци, се използува името «хайтия», а там където растат и дървета, се говори вече за «кела».

Водачът, за когото спомена Емъри, беше всъщност онзи войник, който беше избягал от обкръжението на улед аярите и беше занесъл в Тунис вестта за неуспеха на колагасъ. За награда му бе присъден чин на подофицер. За да намерим неприятеля нямахме нужда от водач. Но ако се касаеше до някои подробности от релефа на местностите, то сигурно щеше да ни е добре дошло да имаме при нас някой човек, който добре да ги познава.

Както вече се спомена пленниците бяха вързани за юздите на конете си и после поехме на път. Ръката на ранения беше превързана. Шейхът отдавна бе дошъл в съзнание и скърцайки със зъби, бе принуден да се примири със своята участ.

Спасената от мен жена Елатех беше заявила, че вече е достатъчно силна, за да може да се държи на седлото заедно със своето дете и затова й дадохме един от конете на аюните. Изглежда беше престанала да се тревожи за съдбата си, защото не се бяхме отнесли към смъртните й врагове като към приятели.

Естествено ние тримата яздехме конете си и подтиквахме нашите пешеходци да се движат по-бързо. Животните на аюните не ни създаваха особено много работа. Колкото буйни и темпераментни да са бедуинските жребци, то те се държат като кучета, които охотно следват господарите си.

Слънцето все още не беше достигнало хоризонта, когато тук-там в пясъка вече се виждаха ту по-големи, ту по-малки камъни. Започваше у арът. Колкото повече напредвахме, толкова по-едри и по-многобройни ставаха камъните. Най-накрая на юг от нас те кажи-речи покриваха цялата пустиня. Нощната езда през един подобен у ар е изключително трудна и ето защо можехме само да одобрим решението на Крюгер Бей да спре в началото на каменната пустиня.

Скоро съзряхме пред нас бивака, където цареше голямо оживление. Много любопитни излязоха да ни посрещнат. Те се учудиха немалко, когато забелязаха, че не сме сами, и когато чуха какво се беше случило.

Подробно докладвах на Крюгер Бей за всичко. Изглежда той не остана особено възхитен, защото ми каза:

— Вас на тримата сте извършили геройство наистина, ала иначе щял съм го да предпочета.

— Иначе ли? Какво искате да кажете?

— Ами щото тези пленници нали трябва мъкнем с ние и големи неприятности ще са в последствие.

— Мисля, че ще е тъкмо обратното.

— За кво?

— Защото по отношение на улед аярите те могат да ни бъдат много полезни.

— Тогава да ми кажете с любезност, в кво таз полза състои се, която с пълна благонадежност не проумявам.

— Улед аярите са отказали да плащат данъка на глава. По какъв начин се изплаща или събира този данък?

— Племето наброява толкоз и толкоз души и събира толкоз коне, говеда, камили, овце и кози.

— Значи данъкът се плаща в добитък. През пролетта не паднаха никакви дъждове и по време на последвалата суша измряха безброй животни. Стадата оредяха и не един и двама заможни номади се превърнаха в бедняци. Ако не искаме да грабят и плячкосват, тези хора трябва да живеят от стадата си. Но ето че сега те са принудени да мизерстват. Хранили са надеждата, че заради сушата пашата Мохамед ас Садок ще им опрости за тази година данъка или поне ще го намали, ала той не го направи. От оределите си стада хората ще трябва да заплатят пълния размер на данъка и следователно ще изпаднат в още по-голяма беда. Това ги е озлобило. Ето че сега ние идваме, за да им вземем със сила онова, което са отказали да дадат. Това ще ги докара до отчаяние. А аз съм убеден, че те биха платили данъка си, ако не бяха сполетени от толкова тежки загуби. Не сте ли на същото мнение?