Карл Май - Крюгер Бей

— Да. Не го ли направиш доброволно, тогава ще те принудя.

— Ма’ас Аллах — опазил Господ! — изплашено възкликна тя. — Нима ще използваш сила срещу една слаба жена? Нима ще се покажеш също тъй зъл като улед аюните?

— Да, ще те принудя, но само за твое добро. Ако останеш тук, ти си загубена. Трябва да тръгнеш с мен, а понеже мога да се върна единствено при войниците, се налага и ти да отидеш при тях. Но няма защо да се страхуваш. Не гледай на мен като на твой враг! Когато те видях заровена в земята, веднага си казах, че сигурно си от племето на улед аярите, тоест от моите сегашни противници. Въпреки това те освободих. По това можеш да разбереш, че не съм някакъв коварен враг. Тръгнах с войниците само, за да предотвратя кръвопролития и ако е възможно да се сключи мир. Погледни ме! Нима имам вид на човек, от когото трябва да се страхуваш?

— Не — отвърна тя и се усмихна. — Погледът ти е дружелюбен, а изразът на лицето ти е благ. Не се боя от теб, но толкоз повече ме е страх от войниците.

— Но това е излишно. Всички те ще се държат приятелски към теб. Ние не воюваме срещу жени.

— Вярвам на думите ти, защото не ми приличаш на измамник, а… но я виж! — прекъсна се тя сама, — ей там се появиха двама ездачи!

Тя показа в посоката, откъдето бях дошъл. Бяха Емъри и Винету.

— Дали не са твои или мои врагове, о господарю! — разтревожено каза тя.

— Мои приятели са, които са тръгнали да ме търсят, понеже отсъствието ми им се е сторило твърде продължително — успокоих я аз.

Когато двамата стигнаха до нас, спряха конете си, а Емъри каза:

— Безпокояхме се. Повече от два часа те нямаше. Можеше да те е сполетяло някакво нещастие. Първо яздихме докато се натъкнахме на дирите ти, а после ги проследихме. Естествено пак си имал приключение, а?

— Да, тази жена и детето й бяха в най-голяма опасност. Разказах им какво се беше случило. Щом свърших, Емъри се обади:

— Ужасно! От Крюгер Бей съм чувал, че улед аюните са негодници. Естествено към жената никой няма да се държи враждебно, клето същество! Ще й дадем да яде и да пие.

Двамата скочиха на земята. Имаха вода. Емъри даде на жената фурми, а от Винету тя получи парче месо, което той измъкна от кобурите на седлото. Беше си приготвил сам запаси от месо, изпечено по индиански.

Докато жената ядеше далеч на изток забелязах да се появява някаква бяла точка, която непрекъснато нарастваше и скоро си пролича, че е двуцветна — долу беше тъмна, а горе — бяла. Когато посочих натам с ръка, Емъри каза:

— Отряд бедуини, отдолу са тъмните коне, а отгоре — светлите бурнуси. Идват право насам. Какво ще правим?

Жената видя, че наблюдаваме нещо. Тя също погледна на изток и се изплаши.

— Аллах да ни закриля! Изгубени сме, ако не избягаме час по-скоро! Улед аюните са!

— Възможно е да са и други хора.

— Не. Сега те живеят с целия свят във вражда и всеки, който открито посред бял ден идва откъм земите където се намират шатрите на техните села, със сигурност е от племето на улед аюните. Бягай, господарю, бързо, бързо!

Тя се изправи на крака.

— Почакай малко! — отвърнах й аз. — Един немче не бяга от такива хора.

— Но те са повече от десет!

— Успокой се! Давам ти думата си, че нищо лошо няма да ти направят. По-скоро мисля, че ние ще ги накажем за убийството, което е било извършено тук.

— Искаш да останеш? — попита Емъри по своя лаконичен маниер.

— Във всички случаи.

— Ами ако не са улед аюни…?

— Тогава ще са улед аяри, срещу които сме тръгнали на поход, а тях пък съвсем не бива да изпускаме.

— Ще ги пленим ли?

— Да. Ако се наложи да стреляме, тогава по възможност ще се целим само в конете, а не в хората, които ми се иска да заловим живи.

Неговото иначе толкова сериозно лице засия от удоволствие, когато се приближи до своя кон, за да вземе от седлото пушката си, с която имаше навика да улучва всякакъв дивеч и всеки неприятел право в челото.

Винету също грабна своята Сребърна карабина, а с другата си ръка посегна към колана където бяха затъкнати изпитаните в много битки закривен ловджийски нож и томахок.

Ето че жената извика с все по-засилващ се страх:

— О, Спасителю, о Милостиви, о Закрилнико! Наистина са улед аюните! С тях са и шестимата, дето ме заровиха жива. Онзи с голямата черна брада, който язди начело, ги предвождаше. Какво ли ни очаква! О Аллах, Аллах, Аллах!

Накарах я пак да седне на земята и я успокоих:

— На теб и на детето ти и косъм няма да ви падне от главата!

Нямах повече време да се занимавам с изплашената жена, защото ездачите се бяха приближили на около триста крачки от нас, където спряха, за да ни огледат. Несъмнено улед аюните идваха, за да видят дали жената беше вече умряла и да се насладят на тази гледка. Бяхме застинали така както го изискваха обстоятелствата, а именно — аз се намирах в средата при жената, Емъри беше на двайсетина крачки вдясно от мен, а Винету — на същото разстояние от лявата ми страна, така че образувахме права линия с дължина от около четиридесет крачки. Жребците ни стояха зад нас.