Карл Май - Крюгер Бей

— Да, дай ми вода, вода! — помоли ме тя.

Подадох й кратунката. Тя я изпразни и после ми я върна. Погледът й падна върху скелета. Потрепервайки от ужас, тя се обърна, закри лицето си с длани и започна сърцераздирателно да ридае.

Тъй като предполагах, че сълзите ще я облекчат, аз си замълчах и отидох при скелета. По черепа имаше няколко дупки. Явно човекът е бил застрелян. В пясъка не открих никакви следи. Вятърът беше заличил всички отпечатъци. Следователно не беше възможно убийството да е извършено същия ден.

По време на моите наблюдения жената успя да се успокои дотолкова, че да може да ми даде някои обяснения. Върнах се при нея и казах:

— Сърцето ти е изпълнено с печал, а душата ти страда. Не ми се иска да те безпокоя, а да ти дам възможност да си отпочинеш, ала не разполагам с времето си, а трябва да разбера как най-добре мога да ти помогна. Ще ми отговориш ли на моите въпроси?

— Говори! — каза тя и вдигна към мен очи, от които все още се стичаха сълзи.

— Този мъртвец твой мъж ли беше?

— Не. Беше един старец, приятел на моя баща, който беше тръгнал с мен за Набханах.

— Да не би да имаш предвид развалините на Набханах, където се намира гробът на един марабут [16] Мюсюлмански отшелник — Б. пр. , който вършил чудеса?

— Да, на този гроб искахме да се помолим. Когато Аллах ме дари с това дете, то се роди сляпо. Казаха ми, че ако отидем на поклонение на гроба на този марабут, ще му се възвърне светлината на очите. Старецът, който ме придружаваше, също бе ослепял с едното си око и искаше да потърси изцеление в Набханах. Моят повелител ми позволи да тръгна с него.

— Но пътят ви минава през земите на разбойническите улед аюни. Ти от кое племе си?

— От улед аярите.

— Тогава аюните са твои смъртни врагове. Знам, че те живеят в кървава вражда с вас. Много рисковано е било от страна на вас двамата да тръгнете на поклонение без придружители.

— Че кой да ни придружи? Ние сме бедни и нямаме близки, които да тръгнат с нас, за да ни закрилят.

— Но мъжът ти и баща ти са могли да те придружат.

— Те така и искаха да направят, ала се наложи да останат у дома, защото внезапно дойдоха войници на пашата и трябваше да се бият с тях. Ако моят повелител и моят баща бяха тръгнали с нас, завинаги щяха да си спечелят име на страхливци.

— Тогава е трябвало да изчакате с вашето поклонение докато враждебните действия с войниците приключеха.

— Нямаше как. Бяхме се зарекли да тръгнем на път точно в един определен йом ал джума [17] Петък — Б. нем. изд. и не биваше да нарушаваме дадения обет. Известно ни беше, че от страна на улед аюните ни заплашва опасност и затова решихме да заобиколим в южна посока, който път минава през земите на приятелски настроените към нас мешеери.

— Защо не сте поели и на връщане по същия път?

— Моят спътник беше стар и изтощен. Това странстване му беше изцедило силите и той мислеше, че няма да може да издържи заобиколния път. Ето защо тръгнахме направо.

— Било е страшно непредпазливо. Човекът е бил стар, но въпреки това не е бил мъдър. Изтощението му не е било причина да избегнете заобиколния път, защото той е могъл да се отбие и да си почине при вашите приятели мешеерите.

— И аз му казах същото, но той ми заяви, че според Корана поклонниците са неприкосновени и по време на подобно пътуване към светите места всяка вражда трябва да бъде забравена.

— Знам го този закон, но той се отнася само до поклоненията в Мека, Медина и Ерусалим, а не и до пътувания до други свещени места. Освен това има хиляди хора, които не се съобразяват с него даже и по време на големия хадж.

— Не съм го знаела, иначе щях да се възпротивя да следвам нашия водач на връщане у дома по опасния път. Но изглежда и самият той хранеше съмнения, защото през деня почивахме и само през нощта пътувахме докато най-сетне минахме покрай всички шатри и биваци на улед аюните.

— И после сте се почувствували в безопасност и сте станали по-непредпазливи, нали?

— Да. Вярно, че все още се намирахме в земите на нашите врагове, но до нашите села съвсем не беше вече далече. Затова накрая вървяхме и през деня.

— Не сте помислили, че тъкмо там където се срещат земите на две враждуващи племена, опасността е най-голяма. Сред неприятелската територия човек често се намира в по-голяма безопасност, отколкото на границата.

— Да, Аллах ни накара да тръгнем по погрешния път, защото така ни е било писано в Книгата на живота. Когато стигнахме до това място бяхме нападнати от улед аюните. Те пронизаха с копия моя придружител, простреляха главата му с куршуми, а после плячкосаха дрехите и малкото вещи, които носеше този клет човек. А мен ме закопаха в земята така, че непрестанно трупът да е пред очите ми. Ако детето ми не беше сляпо, щяха да убият и него.