Карл Май - Крюгер Бей

С изключение на двамина бедуините бяха въоръжени с дълги кремъклийки. Двамата носеха копия. Всичките яздеха много хубави коне. Ето защо ми стана жал за животните и подвикнах на моите приятели:

— Ако ни се наложи да стреляме, не се целете в конете, както ви казах преди, а в ездачите и то само в ръцете или в краката им! За животните ще е много жалко, но за убийците -никак.

— Well, ще бъде изпълнено съвсем точно — кимна Емъри, който, подпрял високата си фигура на никога непропускащата целта си пушка, очаквателно оглеждаше неприятелския отряд.

Бедуините бяха спрели недалеч от нас. Споделяха мненията си за нашето поведение. От време на време до нас долиташе по някое по-силно възклицание, изразяващо учудването им. Не бяха очаквали да срещнат тук някакви хора, а държанието ни съвсем ги беше смаяло. Несъмнено трима бедуини навреме биха избягали от толкова многобройна група, но и да бяха останали, то непременно щяха да се метнат на конете, за да са готови за всеки случай за бягство. Фактът, че не се приближихме до конете си и без да се помръднем от местата си спокойно гледахме към тях, си оставаше за бедуините просто една загадка. Подобно нещо все още не бяха преживяли. Можеха да си обяснят поведението ни единствено по следния начин: сигурно смятахме, че пред нас са се появили някакви познати, от които няма защо да се боим. Но според тях това можеше да е само заблуда, защото те самите не познаваха никого от нас. Само в едно нещо бяха напълно убедени и то бе именно онова, в което се лъжеха — че сме мохамедани. Че наистина мислеха така, доказа техният поздрав. Един дълбоко вярващ мюсюлманин никога няма да поздрави човек от някаква друга вяра със «селям алейкум». Дори на немохамедани не се позволява да използват този поздрав към някой привърженик на исляма. В този момент чернобрадият предводител смуши коня си да направи няколко крачки напред, сложи ръка на гърдите си и извика към нас:

— Селям алейкум, я ихуани — мир вам, братя мои!

— Сел ал — кротко отвърнах аз.

Използувайки само тези две срички, аз ясно дадох да се разбере, че нямах намерение да завързвам с него някакви приятелски отношения. Той се престори, че не го е разбрал и продължи:

— Кеф сахатак — как си?

Отговорих грубо:

— Енте ас бедак, мин инте? — Какво искаш, кой си ти? Това противоречеше на всички правила на учтивостта. Той незабавно посегна към приклада на кремъклийката си и заплашително каза:

— Как се осмеляваш да ми зададеш такъв въпрос! Да не би да идваш от края на света, та не знаеш как подобава да се държиш? Името ми е Фарад ал Асуад и съм върховният шейх на улед аюните, на чиято територия се намираш! Ти си навлязъл в нашите земи без да ни попиташ за разрешение и ще трябва да платиш пътен данък.

— Колко?

— За всеки човек по сто туниски пиастри и шестнайсет каруби.

Това правеше по петдесет и една марки за всеки от нас.

— Ако искаш да ги имаш, ела си ги вземи! — подканих го аз като вдигнах карабината си и я подпрях върху сгънатия си лакът. С това движение ясно му показах, че нямаше да получи нищо.

— Устата ти е голяма като пастта на хипопотам — подигравателно се изсмя той, — ама изглежда имаш по-малко акъл и от презрения джерада. [18] Скакалец — Б. нем. изд. Как ти е името? Как се казват твоите спътници? Откъде идват? Какво търсят тук? Каква им е професията и имали ли са бащите им имена, които все още да не са забравени?

Според местните разбирания последният му въпрос съдържаше голяма обида. Отговорът ми беше в същия дух:

— Изглежда си завирал езика си в нечистотиите на вашите камили и говеда, понеже изговаряш толкова смърдящи думи. Аз съм Кара бен Немзи от страната на алеманите. Моят приятел от дясната ми страна е прочутият надлъж и шир Пехливан Бей от страната на ингилизите, а героят отляво е Винету ал Харби уе’л Насър [19] Войн и победител — Б. нем. изд. , върховният шейх на всички племена на апачите в голята Билад ал Амирика. Свикнали сме да раздаваме на убийците куршуми, а не данъци. Пак повтарям: ако искаш парите, ела си ги вземи!

— Имаш далеч по-малко акъл отколкото си мислех. Нима ние не сме четиринайсет храбри мъже, докато вие сте само трима? Значи всеки от вас ще бъде петкратно убит, преди да успее да убие някой от нас!

— Опитайте се де! Няма да можете да направите и трийсетина крачки и куршумите ни ще ви изядат.

Бедуините избухнаха в смях. Не си мислете, че имах намерение да се хваля с моите думи. Не! Само спазвах обичаите в тази страна. Също както древногръцките герои са имали навика да предхождат бойните си подвизи с гръмки словесни двубои, така и бедуините имат привичката да използват устата си преди истинските оръжия, което те правят обикновено с голяма разточителност. И подигравателният кикот на улед аюните беше неделима част от играта. След като смехът им затихна, шейхът продължи със заплашителен тон: