Карл Май - Крюгер Бей

Когато се приближих на около двеста конски дължини, ми се стори, че долових човешки глас. После, след като изминах и половината от това разстояние, съвсем ясно дочух виковете:

— Елмедед, елмедед! Йа Аллах, та’ал, та’ал — помощ, помощ! О, господи, ела, ела!

Гласът беше женски. И ето че вече ясно различих някакъв предмет, който приличаше на човешко тяло, дърпано насам-натам от няколко лешояда. Малко по-нататък бяха накацали още повече от тези птици, които стръвно оглеждаха нещо друго, но при моето приближаване тежко се вдигнаха във въздуха. Когато се озовах още по-наблизо и останалите лешояди също подхвръкнаха, но недалеч отново се спуснаха на земята.

Да, наистина те бяха кълвали човешко тяло. Гласът, който сякаш долиташе изпод земята, пак извика:

— Бетиджи, бетиджи! Субхан Аллах! — Ти идваш, ти идваш! Слава на Аллаха!

Най-сетне спрях при мястото, откъдето идваше гласът. От пясъка стърчеше човешка глава. Не можеше да се различи дали беше женска или мъжка. Лицето беше толкова разкривено от страдания и ужас, че чертите му бяха изменени до неузнаваемост. Синя кърпа покриваше косата. Близо до главата лежеше облечено в риза детенце, което бе затворило очи и не помръдваше. Изглежда беше на малко повече от годинка. Кълваният от лешоядите труп се намираше на десетина крачки. От него бяха останали кажи-речи само костите, много от които бяха вече отделени едни от други.

Побиха ме тръпки. Скочих от коня и се наведох над главата. В момента очите й бяха затворени. Човешкото същество беше изгубило съзнание. На първо време това ми бе добре дошло, защото така можех по-добре да му помогна. Отначало не обърнах внимание на детето, нито на оглозгания скелет. Заровеният или заровената се нуждаеше далеч повече от помощта ми. Свалих кърпата от главата и под нея видях навита дълга женска коса. Значи ставаше въпрос за жена.

Как да я изровя по-бързо без подходящи инструменти? Земята бе здраво утъпкана, но когато стигнах по-надълбоко тя стана по-рохкава. За щастие не след дълго забелязах, че жената беше поставена в седнало положение. В противен случай щях да бъда принуден да правя по-дълбока дупка, но явно подобно нещо се е сторило на мерзавците, заровили тук клетата жена, твърде тежка работа. По този начин задачата ми беше улеснена. След като я освободих до кръста, трябваше да освободя само още малко от пясъка, покриващ краката, а после вече можех да издърпам цялото тяло.

Когато я положих да легне на земята жената беше все още в безсъзнание. Беше облечена само в някаква одежда, наподобяваща дълга риза, каквито се носят от бедните бедуинки. Разкривените черти на лицето й се бяха отпуснали и то бе придобило нормалния си израз. Едва сега видях, че жената не можеше да е на повече от двайсет и няколко години. Пулсът й беше съвсем слаб.

Детето също беше живо. На седлото ми висеше пълна с вода кратунка. Взех я и налях в устата на малкия от живителната течност. Детето отвори очи, но… какви очи бяха това! Очните ябълки бяха покрити с някаква сива ципа. То беше сляпо. Дадох му още вода. Детето пи ненаситно, а после очите му отново се затвориха. Беше толкова изтощено, че незабавно пак заспа.

Макар да се бояха да се приближат съвсем до мен, лешоядите все пак се бяха одързостили отново да се нахвърлят върху трупа и дърпаха костите му насам-натам. Вдигнах карабината «Хенри» и застрелях две птици, след което другите отлетяха с дрезгави крясъци.

Двата изстрела върнаха жената в съзнание. Тя отвори очи, успя да се надигне и да седне, видя отначало само детето си, протегна ръце към него, грабна го и го притисна до гърдите си.

— Йа уеледи, йа уеледи, йа Аллах, йа Аллах, йа уеледи! — Детето ми, детето ми, о, Аллах, о, Аллах, детето ми!

После тя обърна глава настрани, забеляза човешките останки, нададе сърцераздирателен жаловен вик и понечи да скочи на крака, ала от слабост пак падна на земята. Не можеше да ме види, понеже бях застанал точно зад гърба й. Но изглежда тя си спомни последните мигове преди да изпадне в безсъзнание, защото я чух как извика:

— Ездачът, ездачът, къде е той?

После се обърна, видя ме и бързо се изправи. Олюля се, но силната възбуда й даде сили да се задържи на крака. След като няколко секунди ме оглежда с несигурен поглед, тя попита:

— Ти от кои си? Да не си войн на улед аюните?

— Не — отвърнах аз. — Няма защо да се страхуваш. Не съм от местните племена. Чужденец съм и идвам отдалече. С удоволствие ще ти помогна. Ти си слаба, седни. Ще ти дам вода.