Карл Май - През пустинята

— Значи ти си син на племето уеляд хамалек? — подех аз отново.

— Да, такъв съм.

— От Гафса ли идваш?

— Оттам.

— От колко време яздиш през Уади Тарфауи?

— Какво те засяга това?

— Засяга ме, и то много. Там горе има труп на един мъж, когото ти си убил.

Сянка премина по лицето на арменеца.

— Дори и да съм го направил, защо разпитваш за него?

— Искам да знам само няколко неща. Кой беше човекът?

— Не го познавам.

— Защо уби него и камилата му?

— Защото така ми харесваше.

— Правоверен ли беше?

— Не, беше чужденец.

— Взел си всичко, което е носел със себе си.

— Да му го оставя ли трябваше?

— Не, защото сега ще ми дадеш всичко.

— На теб ли?… Не те разбирам.

— Веднага ще ме разбереш. Мъртвият е бил християнин. Аз също съм такъв и ще отмъстя за него.

— Кръв за кръв ли?

— Не. Ако беше така, вече нямаше да си жив. Намираме се в пустинята, където важи само правото на по-силния. Не бих искал да установявам кой от нас двамата е по-силният; предавам те на Божието отмъщение на Всезнаещия и Всемогъщия, който всичко вижда и наказва всяко злодеяние. Едно нещо искам от теб: да извадиш всичко, което си взел от мъртвеца.

Хамд ал Амасат се засмя невъзмутимо.

— Мислиш ли, че наистина ще го направя?

— Мисля.

— Вземи каквото искаш.

Той посегна към револвера. Но аз бях по-бърз и насочих срещу него дулото на моя.

— Спри или ще стрелям!

Положението, в което се намирах, беше доста сериозно. Държах се така, сякаш всички козове бяха в ръцете ми, а това съвсем не беше вярно. За щастие, противникът ми явно беше повече хитър, отколкото смел. Той нерешително отдръпна ръката си.

— Какво ще правиш с тези неща? — попита той.

— Ще ги предам на роднините на убития.

Усмивката, която се появи на лицето му, бе почти състрадателна.

— Лъжеш — каза той самоуверено. — Искаш да ги задържиш за себе си.

— Не лъжа.

— А какво ще предприемеш срещу мен?

— Сега нищо. Но се пази, ако пак се срещнем!

— Ти наистина ли отиваш в Седада?

— Да.

— И ако ти дам нещата, ще оставиш ли мен и моя спътник необезпокоявани да заминем за Бир Сауди?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Закълни се.

— За такива дреболии не се кълна. Ще удържа на думата си и без клетва.

— Ето, вземи револвера, часовника, компаса и кърпата!

— Какво още имаше убитият в себе си?

— Нищо.

— Сигурно е имал и пари.

— Тях ще задържа.

— Нямам нищо против. Но ми дай портфейла или кесията, в която са се намирали.

— Ще ти я дам.

Хамд ал Амасат бръкна в пояса си и извади обшита с мъниста кесия, която изпразни и след това ми подаде.

— Нищо друго ли нямаше човекът у себе си? — осведомих се аз отново.

— Не. Ако искаш, претърси ме.

— Не е необходимо.

— Значи можем да тръгваме.

— Да.

Той като че с облекчение въздъхна. А спътникът му явно беше доста страхлив човек, който видимо се радваше, че могат така лесно да се измъкнат. Събраха нещата си и се качиха на конете.

— Ес селям алейкюм!

Не им отговорих. След няколко мига убийците изчезнаха зад възвишението на Уади.

До този момент Халеф не беше казал нито дума, но сега наруши мълчанието си.

— Сихди!

— Какво?

— Мога ли да ти кажа нещо? Познаваш ли птицата щраус?

— Да.

— Знаеш ли каква е?

— Каква?

— Глупава, много глупава.

— И после!

— Извинявай, сихди, но ми се струваш по-глупав и от щраус.

— Защо?

— Защото остави тези мерзавци да избягат.

— Не можех нито да ги задържа, нито да ги убия.

— Защо да не можеш? Ако бяха убили някой правоверен, можеш да бъдеш сигурен, че щях да ги изпратя при шейтана [16] Шейтан — дявол. — Бел. пр. . Но тъй като убитият е гяур, на мен ми е все едно дали ще бъдат наказани или не. Но ти си християнин и оставяш убийците на един християнин да се измъкнат.

— Кой ти каза, че са се измъкнали?

— Ами че негодяите вече изчезнаха. Ще стигнат до Бир Сауди и оттам ще идат в Дебила и Ел Уед и ще изчезнат в Арег [17] Арег — местност с дюни. — Бел. нем. изд. сред дюните.

— Няма да стане.

— Как така? Нали казаха, че отиват към Бир Сауди.

— Излъгаха. Потеглиха към Седада.

— Кой ти каза?

— Очите ми.

— Аллах да благослови очите ти, с които гледаше стъпките в пясъка. Но като теб може да постъпи само един неверник. Аз обаче ще те накарам да приемеш правата вяра, можеш да бъдеш сигурен, щеш или не щеш.

— Тогава ще се нарека хаджия, без да съм бил в Мека.

— Сихди… Нали ми обеща повече да не споменаваш за това.