Карл Май - През пустинята

— Но днес не можем да правим почивка в голямата жега както обикновено — възразих аз, — трябва да яздим, докато падне нощта, иначе няма да настигнем онези двамата.

— Който много бърза, бавно стига, сихди, защото — Аллах акбар [13] Акбар — милостив. — Бел. пр. — я погледни надолу!

Намирахме се пред един стръмен склон на долината и видяхме долу под нас, на разстояние около четвърт час езда, двама души да седят до една локва, в която се беше задържала малко вода. Конете им гризяха изсъхналите, бодливи мимози, растящи наблизо.

— А, ето ги!

— Да, сихди, това са убийците! И на тях им е станало прекалено горещо и са решили да изчакат да мине големият пек.

— Или са спрели, за да си разделят плячката. Назад, Халеф, назад, да не ни забележат! Ще напуснем долината и ще пояздим малко на запад, все едно, че идваме от Шот Рхарса.

— Защо, сихди?

— Двамата не бива да се досетят, че сме намерили трупа на убития.

Конете ни се изкачиха по брега на Уади и поехме направо на запад към пустинята. След това направихме завой и пак стигнахме до мястото, където се намираха двамата. Убийците не можеха да забележат появата ни, защото седяха ниско в долината, но сигурно щяха да ни чуят, като се приближим достатъчно до тях!

И наистина, щом доближихме ръба на падината, двамата вече се бяха изправили и държаха оръжията си готови за стрелба. Дадох вид, че съм също толкова изненадан, колкото и те, тъй неочаквано да срещна хора тук, в самотата на пустинята, но не сметнах за необходимо да посягам към карабината си.

— Ес селям алейкюм! — извиках към тях, спирайки коня си.

— Бе’алейкюм ес селям! [14] Ес селям алейкюм — арабски поздрав при среща: Мир вам! Be’алейкюм ес селям — отговор на поздрава. — Бел. нем. изд. — отговори по-възрастният. — Кои сте вие?

— Ние сме мирни ездачи.

— Откъде идвате?

— От запад.

— И накъде отивате?

— Към Седада.

— От кое племе сте?

Аз посочих Халеф:

— Този тук е от равнината Адмар, а аз съм от Бени Сачха. А вие кои сте?

— Ние сме от прочутото племе уеляд хамалек.

— Уеляд хамалек са добри ездачи и храбри воини. А откъде идвате?

— От Гафса.

— Значи много път сте изминали. Накъде отивате?

— Към Бир [15] Бир (араб.) — кладенец. — Бел. нем. изд. Сауди, където имаме приятели.

Това, че идваха от Гафса и отиваха към Бир Сауди, беше лъжа, но се престорих, че вярвам на думите им, и продължих да питам:

— Ще ни позволите ли да си починем при вас?

— Ще останем тук до сутринта — гласеше отговорът, като всъщност не отговаряше на въпроса ми нито с «да», нито с «не».

— И ние възнамеряваме да отдъхнем тук до разсъмване — обясних аз. — Има достатъчно вода за всички, а и за конете ни. Може ли да останем при вас?

— Пустинята е на всички. Мархаба, добре си дошъл при нас!

Въпреки утвърдителния отговор не беше трудно да се забележи, че оставането ни тук им е неприятно. Ние обаче не обърнахме внимание на това, спуснахме се с конете си по склона, а като стигнахме до водата, слязохме от седлата и безгрижно седнахме.

Лицата на двамата, които сега можех да разгледам спокойно, в никакъв случай не будеха доверие. По-възрастният, с когото бях разговарял, беше дълъг и сух. Бурнусът му висеше като на бостанско плашило. Изпод мръсното покривало на главата му гледаха страшно две малки, пронизващи очи. Около тесните, безкръвни устни се опитваше да загатне присъствието си рядка брада. Острата му брадичка показваше странна склонност да стърчи нагоре, а носът — да, този нос живо ми напомняше за лешоядите, които неотдавна бях прогонил от трупа на убития. Това не беше нос на орел или сокол, а наистина имаше формата на човка на лешояд.

Другият беше млад, необикновено красив мъж. Но страстите бяха замъглили погледа му, изхабили нервите му, а челото и страните му рано се бяха покрили с бръчки. Невъзможно беше човек да му се довери.

По-възрастният говореше арабски с акцент, който можеше да се чуе по бреговете на Ефрат, а за по-младия предполагах, че въобще не е азиатец, а европеец. Стоящите наблизо коне бяха лоши и видимо преуморени. Облеклото на двамата имаше ужасно занемарен вид, но оръжията им бяха изключително хубави. Там, където допреди малко бяха седели, се виждаха разни предмети, които рядко можеха да се видят в пустинята и сигурно само затова бяха оставени така на показ. Явно двамата не бяха имали време да ги скрият: копринена носна кърпа, златен часовник с ланец, компас, един великолепен револвер и подвързан с кожа бележник.