Карл Май - През пустинята

— Сива хеджин [12] Хеджин — камила. — Б. пр. , сива туарег-хеджин и тези убийци, тези мерзавци, тези кучета са я застреляли!

Ясно беше, че моят спътник съжалява за великолепното ездитно животно повече, отколкото за французина. Като истински син на пустинята, за когото и най-дребният предмет може да бъде скъпоценен, той се наведе и претърси седлото на камилата. Не намери нищо. Дисагите бяха празни.

— Убийците вече са взели всичко, сихди. Дано цяла вечност се пържат в ада. Нищо, абсолютно нищо не са оставили освен камилата и хартиите там в пясъка.

Думите привлякоха вниманието ми и недалеч от нас забелязах няколко смачкани на топка, явно хвърлени като ненужни листове хартия. Може би щях да разбера нещо от тях и отидох да ги взема. Бяха листове от вестник. Пригладих с ръка смачканите парчета, наредих ги едно до друго и се получиха две страници от «Вижи Алжериен» и още толкова от «Л’ъндепендан» и «Мауна». Първият вестник излизаше в Алжир, вторият в Константин, а третият в Гелма. Въпреки различните места на издаване, като ги прегледах по-внимателно, забелязах явното сходство в тези вестници по отношение на съдържанието; а именно и трите съдържаха съобщения за убийството на богат френски търговец в Блида. Най-голямото подозрение падало върху един арменски търговец, някой си Хамд ал Амасат, който избягал и бе пусната публична обява за задържането му.

Каква причина е имал убитият, чиято е била камилата, да носи тези вестници със себе си? Дали случаят лично го е засягал? Бил ли е роднина на търговеца в Блида? Той ли е убиецът, или е бил полицай, преследвал престъпника?

Взех листовете със себе си, а пръстена сложих на пръста си и се върнахме с Халеф при трупа. Над него упорито кръжаха лешоядите, които след отдалечаването ни отново се спуснаха към камилата.

— Какво възнамеряваш да правиш сега, сихди? — попита Халеф.

— Не ни остава нищо друго, освен да погребем човека.

— В земята ли ще го заровиш?

— Не, нямаме инструменти за това. Ще го затрупаме с камъни, така нито едно животно няма да може да се приближи до него.

— Наистина ли мислиш, че е гяур?

— Християнин е.

— Все пак е възможно да грешиш. Сихди, може и да е правоверен. Затова ми позволи да те помоля нещо! Нека го обърнем така, че лицето му да гледа към Мека!

— Нямам нищо против, защото същевременно ще гледа и към Ерусалим, където е страдал и умрял Спасителят. Хващай!

Тъжно беше делото, което вършехме в пълно усамотение. Когато купчината камъни върху нещастника стана толкова висока, че да осигурява пълна защита на трупа срещу животните от пустинята, се постарах да я оформя като кръст, след което сплетох ръце, за да прочета молитва. Като свърших, Халеф се обърна на изток, за да започне със сто и двайсетата сура от Корана:

— В името на всемилостивия Бог! Кажи: Господ е единственият и вечен Бог. Той не създава и не е създаден, и нито едно същество не е подобно нему. Човекът обича тленния живот и не обръща внимание на бъдещия. Но часът на твоето заминаване настъпи и ето че ще бъдеш отведен при твоя господар, който ще те събуди за нов живот. Дано греховете ти са малко, а броят на добрите ти дела да е колкото пясъкът на пустинята, в която заспиваш!

След тази молитва Халеф погледна първо надясно, а след това наляво и каза:

— Аллах да му даде покой!

Накрая той се наведе, за да почисти с пясък ръцете си, които беше изцапал с трупа.

— Така, сихди, сега пак съм тахир — каза той — и мога отново да докосвам всичко, което е чисто и свещено. Какво ще правим сега?

— Трябва да тръгнем бързо след убийците, за да ги настигнем.

— Искаш да ги убиеш ли?

— Не съм им съдия. Ще говоря с тях и ще узная защо са убили човека. Тогава ще реша какво да правя.

— Може и да не са умни мъже — отбеляза Халеф, — иначе нямаше да убият една хеджин, която е много по-ценна от конете им.

— Хеджин можеше да ги издаде. Ето виж следите им. Напред! Имат пет часа преднина. Може би утре ще ги настигнем още преди да се доберат до Седада.

Въпреки непоносимата жега и трудния, скалист път галопирахме с такава бързина, сякаш бяхме на лов за газели, а при това положение беше изключено да се води някакъв разговор. Но добрият ми приятел Халеф не можеше да издържи толкова дълго, без да говори.

— Сихди — извика той след мен, — сихди, да ме изоставиш ли искаш?

Обърнах се към него.

— Да те изоставя ли?

— Да. Краката на моята кобила са по-стари от тези на твоя берберски жребец.

Наистина от старата кобила вече капеше пот, а от устата й — пяна.