Карл Май - През пустинята

Направих се, че не съм забелязал тези неща, извадих от торбата на седлото шепа фурми и започнах да ям с безразлична физиономия.

— Какво ще правите в Седада? — попита ме дългият.

— Нищо, ще продължим нататък.

— Накъде?

— През Шот ал Джерид към Фетнаса и Кбили.

Скритият поглед, който той хвърли към спътника си, ми подсказа, че и те бяха тръгнали натам. После той продължи да пита:

— Работа ли имаш във Фетнаса или Кбили.

— Да.

— Стадата си ли ще продаваш там?

— Не.

— А може би робите си?

— Не.

— Или ще препродаваш стоки от Судан?

— Не.

— А какво тогава?

— Нищо. Един син на моето племе не върти търговия с Фет-наса.

— Тогава сигурно ще си вземаш жена оттам. Направих сърдита физиономия.

— Не знаеш ли, че е оскърбление да говориш с някой мъж за жена му? Или си гяур, който пренебрегва тази Божа заповед?

Мъжът видимо се стресна, вследствие на което предположих, че съм отгатнал истината. Той въобще не приличаше на бедуин; лица като неговото сигурно ми бяха правили впечатление при мъжете с арменски произход и… ах, дали той не беше арменецът, убил търговеца в Блида, обявата за когото носех в джоба си? Когато тази мисъл проблесна в съзнанието ми, погледът ми отново попадна върху револвера. На дръжката му имаше сребърна табелка, върху която бе издълбано някакво име.

— Ще позволиш ли?

Същевременно посегнах към револвера и прочетох: «Пол Галингре, Марсилия». Най-вероятно това не беше името на фабриканта, а на притежателя му. Но не издадох подозрението си с някаква гримаса, а разсеяно попитах:

— Какво е това оръжие?

— Това… това… това е револвер.

— Би ли ми показал как се стреля с него.

Мършавият ми обясни. Слушах го внимателно и след това казах:

— Ти не си никакъв уеляд хамарлек, ами гяур.

— Защо?

— Виждаш ли, че познах? Ако беше последовател на Пророка, веднага щеше да ме застреляш, защото те нарекох гяур. Само неверниците имат револвери. Как е попаднало това оръжие в ръцете на един уеляд хамалек! Подарък ли ти е?

— Не.

— Да не би да си го купил?

— Не.

— Тогава е плячка. От кого?

— От един френец.

— С когото си се бил ли?

— Да.

— Къде?

— На бойното поле.

— Кое по-точно?

— Би Ел Гуерара.

— Лъжеш!

Сега вече арменецът изгуби търпение. Той се надигна и посегна към револвера.

— Какво каза? Че лъжа ли? Ще те застрелям като…

— … Като френеца там горе в Уади Тарфауи? — прекъснах го аз.

Ръката, в която държеше револвера, се отпусна, а лицето му пребледня. Но той се окопити и попита заплашително:

— Какво искаш да кажеш?

— Със сигурност смятам, че не си никакъв уеляд хамалек.

Знам името ти. То е Хамд ал Амасат.

Той отстъпи назад и ме погледна изумен.

— Откъде ме познаваш?

— Познавам те и това е достатъчно.

— Не, не ме познаваш — разлюти се той. — Не се казвам така, както твърдиш. И съм уеляд хамалек.

Небрежно махнах с ръка и попитах:

— На кого са тези неща?

— Мои са.

Грабнах бързо носната кърпа. На нея имаше монограм «ПГ». Отворих часовника и върху вътрешната страна на капака видях същите букви.

— Откъде имаш този часовник?

— Не е твоя работа. Върни ми го обратно!

Вместо да се подчиня на арменеца, отворих бележника. На първата страница прочетох името Пол Галингре; съдържанието обаче беше стенографирано, а за съжаление нито можех да пиша, нито да чета стенографско писмо.

— Остави книгата, ти казвам! — заплаши той. Казвайки това, той я изби от ръцете ми, така че тя излетя в локвата. Станах и се опитах да я спася, но срещнах двойна съпротива, защото по-младият от двамата застана между мен и водата.

Досега Халеф беше следил словесния ни двубои с привидно безразличие, но видях, че показалецът му беше върху спусъка на пушката. Достатъчен беше само един мой знак, за да стреля. Наведох се да взема и компаса.

— Стой, всичко това е мое! Върни ми нещата! — извика противникът ми.

Той ме хвана за ръката, за да придаде тежест на думите си.

Но възможно най-спокойно аз казах:

— Сядай долу! Още не сме свършили разговора си.

— Не искам да имам нищо общо с теб!

— Аз пък искам. Седни, ако ти е мил животът!

Тази заплаха, придружена с многозначителен поглед към Халеф, изглежда, подейства. Хамд ал Амасат седна и аз направих същото. Тогава извадих моя револвер.

— Погледни! И аз имам същото оръжие! Остави пистолета си, защото иначе ще заговори моят.

Хамд ал Амасат се видя натясно и бавно остави револвера до себе си, но беше готов всеки момент да го сграбчи.