Карл Май - През пустинята

Сахара е една голяма, все още неразгадана загадка. Още от времето на Вирлет д’Ут съществува план част от пустинята да бъде превърната в море, а разположените наоколо райони — в плодородна земя и по този начин да се приобщят към прогреса и цивилизацията живеещите по тези места хора. Но по това, дали подобно начинание е осъществимо и дали ще се увенчае с успех, би могло да се спори.

В подножието на южния склон на Джебел Аурес и на продължението на тази планинска верига в източна посока, тоест на Драел Хауа, Джебел Тарфауи, Джебел Ситина и Джебел Хадифа, се простира една необозрима, тук-там леко хълмиста равнина, чиито най-ниски места са покрити със солени пластове и като останки от някогашни големи затворени езера в алжирската област носят името Шот, а в тунизийската част — името Собха или Себча. Границите на тази странна местност образуват на запад склоновете на платото Бени-Мсаб, на изток провлака на Габес и на юг областта с дюните от Суф и Нифсауа заедно с разпрострялата се Джебел Тебага. Може би тази падина се нарича заливът на Тритона, за който говори още Херодот, бащата на историографията.

Освен няколкото по-малки блата, които през лятото пресъхват, в тази местност има три големи солени езера, чиито имена, изброени от запад на изток, са Шот Мелгахир, Рхаса и Джерид, последното от които някои наричат също и Ал Кебир. [22] Ал Кебир — голям, велик. — Бел. нем. изд. Тези три басейна образуват зона, чиято западна половина е по-ниско разположена, отколкото Средиземно море при Габес по време на отлив.

Низината с езерата и до днес в голямата си част е запълнена с наносен пясък и само в средата на отделните вдлъбнатини са се запазили значителни по размер водни маси, които арабските писатели и пътешественици сравняват ту с килим от камфорова смола или покривка от кристал, ту със сребърна тепсия или повърхността на разтопен метал. Този външен вид на езерата придават солените пластове, с които са покрити и чиято дебелина е най-различна и достига до 12 см. Само на някои места е възможно да се стъпи върху тях без опасност за живота. Горко на този, който се отклони от тясната ивица дори само на педя! Пластът поддава и бездната за миг поглъща жертвата си. В следващия миг отворът над главата на потъващия незабавно се затваря. Тесните пътеки, минаващи по повърхността, стават особено опасни, когато вали, защото дъждът оголва и размива покрития с нанесен пясък солен пласт.

Водата на тези езера е зелена и гъста и много по-солена от тази на морето. Един опит да измериш дълбочината на бездната под себе си не би довел до резултат заради терена, но може да се приеме, че нито едно от тези солени блата не е по-дълбоко от @петдесет метра. Непосредствената опасност при пропадане през солената покривка идва от пластовете свободен подвижен пясък, който плува под светлозеления воден слой и е последица от хилядолетното действие на самума, навял пясъка от пустинята във водата.

Още най-старите арабски изследователи, като Ибн Джубаир, Ибн Батута, Ел Бекри, Ел Ъстакри и Ибн ал Уарди, са единодушни в преценките си колко опасни са тези езера. Шот ел Джерид е погълнал вече хиляди камили и хора, които безследно са изчезнали в дълбините му. През 1826 г. през това езеро е трябвало да мине един керван, състоящ се от над хиляда камили. Злополучно обстоятелство отклонило от тесния път водещата камила. Тя потънала в бездната на езерото, но я последвали и всички останали животни. Керванът бил погълнат, а соленият пласт веднага приел първоначалния си вид и ни най-малка следа не издавала ужасното нещастие. Подобна случка изглежда почти невъзможна, ако човек не си представи, че всяка камила е свикнала сляпо да следва вървящата пред нея, за която понякога е вързана с въже, и че пътеката, минаваща по повърхността на езерото, е толкова тясна, че дори за едно-единствено животно (а какво остава за цял керван) е невъзможно да се върне назад.

Понякога тези коварни площи, под които дебне смъртта, напомнят на огледало от разтопено олово със синкави оттенъци. Соленият пласт може да е твърд и прозрачен като стъкло на бутилка и при всяка крачка отеква като земята при Солфатара [23] Солфатара — вулкан край Неапол. — Бел. изд. ред. край Неапол; най-често обаче прилича на мека, кашообразна маса, която изглежда здрава, но в нея има толкова много вода, че може да задържи на повърхността си само много тънък слой пясък.

Струпаните тук-там камъни показват пътя на водачите. Тези купчинки камъни, наречени «гмаир», разбира се, липсват на местата, където в продължение на няколко метра почвата е покрита с вода, с дълбочина, достигаща до гърдите на кон. Преди в езерото Ал Кебир за маркиране на пътя са използвали забучени в дъното палмови клони. Клонът на финиковата палма се нарича джерид и на това обстоятелство всъщност езерото дължи своето общоприето име.