Карл Май - През пустинята

— И въпреки това не е ли хубаво нашето блаженство? Не е необходимо да гледаш хуриите!

— Оставам си християнин!

— Не е чак толкова трудно да се каже: «Ла иляха илялах ве Мохамед расул Аллах.»

— А трудно ли е да се помолиш: «Я абууна иледси фиис семацати ята — каддесо’смока»?

Халеф ядосано ме погледна.

— Много добре знам, че Иса Бен Мариям, когото вие наричате Исус, ви е научил на тази молитва. Наричате я «Отче наш». Ти непрекъснато се опитваш да ме спечелиш за твоята вяра, но не си мисли, че можеш да ме превърнеш в изменник на Таухиид, на вярата на Аллах!

— Тогава не се опитвай да ме отклоняваш от моята вяра, както аз не те отклонявам от твоята! — отвърнах аз.

Вече много пъти се бях опитвал да отвръщам на опитите му да Ме спечели за вярата си, като от своя страна правех същото. И въпреки че се бях уверил в безплодността на подобни усилия, все пак това беше единственият начин да го накарам да млъкне.

Този метод помогна и сега.

Той измърмори нещо под носа си и после изръмжа:

— И все пак ще приемеш правата вяра, щеш или не щеш! Щом съм си наумил нещо, ще го направя, защото аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

— Значи ти си син на Абул Аббас, сина на Дауд ал Госарах?

— Да.

— И двамата са били пилигрими според предписанията на вашата вяра?

— Да.

— И ти ли си хаджия?

— Да.

— Значи и тримата сте били в Мека и сте видели свещената Кааба?

— Дауд ал Госарах не е.

— Аха! И въпреки това го наричаш хаджия?

— Да, защото е бил такъв. Дядо ми живееше до Джебел Шур Шум и като младеж е тръгнал на поклонение. Пристигнал благополучно през ал Джуф [5] Ал Джуф — свещена местност. — Бел. пр. , която наричат душа на пустинята,

но се разболял и трябвало да остане до кладенеца Траза. Там се оженил, но като се родил синът му Абул Аббас, умрял. Е, не заслужава ли да се нарече хаджия, пилигрим?

— Хм! Но Абул Аббас сигурно е бил в Мека?

— Не.

— Да, но ти наричаш и баща си хаджия!

— Да. И той се е отправил на поклонение, стигнал до равнината Адмар, където е трябвало да спре.

— Защо?

— Там Абул Аббас видял Амарех, перлата на Джунет, и, се влюбил в нея. Амарех станала негова жена и му родила Халеф Омар, когото виждаш тук пред себе си. После баща ми умрял. Е, не е ли бил хаджия?

— Хм! Ти обаче сигурно си бил в Мека.

— Не.

— Защо тогава казваш, че си пилигрим?

— Когато майка ми умря, аз тръгнах на поклонение. Вървях от изгрев до залез, денем и нощем. Опознах всички оазиси в пустинята и всички селища в Египет. Още не съм бил в Мека, но и дотам ще стигна. Е, не съм ли хаджия?

— Хм! Мисля, че само който вече е бил в Мека, има право да се нарича хаджия.

— Наистина е така, но все пак аз съм на път за там!

— Възможно е! Предполагам, че и ти ще намериш някъде хубава девойка, при която да останеш, и синът ти сигурно ще има същата съдба, защото такъв е, изглежда, късметът на рода ви, а след сто години твоят правнук ще казва: Аз съм Хаджи Мустафа Бен Хаджи Али Ибн Хаджи Саиид Ибн Хаджи Тофаил Ибн Хаджи Халеф Омар Ибн Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и никой от тези седем пилигрими няма да е виждал Мека, а ще е станал истински хаджия. Не мислиш ли?

Халеф се засмя на тази безобидна подигравка. Сред мохамеданите има много, които се представят пред непознатите за хаджии, без да са виждали Кааба, без да са минали разстоянието между Сцафа и Меруа или да са били в Арафах, без да са били остригани и обръснати в Минах. Моят почтен Халеф се чувстваше победен, но понесе поражението, без да се сърди.

— Сихди — попита той смутено, — нали няма да издаваш, че не съм бил още в Мека?

— Ще казвам това само когато пак започнеш да ме убеждаваш да приема исляма. Но иначе ще си мълча. Я погледни тук! Не са ли това следи в пясъка?

Отдавна бяхме завили към У ад и Тарфауи и бяхме стигнали до едно място, където пустинният вятър беше издухал наносния пясък върху високия скалист бряг. В този пясък ясно се виждаше една следа.

— Оттук са минали ездачи — каза Халеф безгрижно.

— Тогава да слезем и да огледаме отпечатъците.

Спътникът ми въпросително ме погледна.

— Сихди, но това не е нужно. За какво ти е да се взираш в следи от копита?

— Винаги е добре да знаеш кой е пред теб.

— Ако проучваш всички следи, които видим по пътя си, и след два месеца няма да стигнем до Седада. Какво те интересуват ездачите, които са пред нас?

— Бил съм в далечни страни, където има пустош и често животът ти зависи от това, да се следят зорко всички пътеки и следи, за да разбереш дали ще срещнеш приятел или враг.