Карл Май - През дебрите на Балкана

— Вай башина! Какво си въобразяваш! Няма да можеш да ни измамиш. Знаем, че играеш нечестно, и внимаваме. Разбъркай картите още веднъж!

— Не е ли по-добре да спрем? — попита Манах ал Барша. — Защо да си вземаме парите един на друг.

— Прав си. Освен това е много скучно, а откакто Мюбарек донесе глупавата вест, не мога да се съсредоточавам в играта.

— Сигурно се е заблудил.

— Не е възможно. Ние толкова подробно му описахме негодника, че веднага го е познал.

— Аллах да го прокълне! Какво иска от нас? Какво сме му направили? Трябва да ни остави на мира.

— Ще ни остави. Утре сутринта ще е мъртъв.

— Ако успеем!

— Ще успеем. Мюбарекът има власт. Ще направи така, че кучетата да бъдат затворени. Тогава през нощта ще идем там и ще ги убием.

— А ако не ги затворят?

— Ще ги намерим в конака. Мюбарекът ще ни съобщи. Ще се превърне пак в просяк.

Наистина планът беше безупречен. Значи трябва да бъдем убити! Мюбарекът вече е бил тук и е съобщил за пристигането ни.

— Все пак бих искал да го видя — каза тъмничарят. — Щом такива мъже като вас се страхуват от него, сигурно е опасен човек.

— Шейтан е той, гяур, християнско куче, който трябва да се пържи в най-дълбоката яма на ада! — отговори Манах ал Барша. — В Едирне ме проследи през двайсет улици и улички. Направих всичко възможно, за да го заблудя, и въпреки това той пак ме намери. А и дребосъкът, който е с него, е същият дявол. Защо тогава в Едирне, в обора, не го намушкахме, вместо да го оставяме жив! Бих искал да знам кои са другите двама, но и те ще умрат. Сатаната ги закриля, иначе нямаше да се измъкнат от Мелник!

— Мъжете там сигурно са постъпили много глупаво.

— Да. И пратениците ги няма още. Не ни остава нищо друго, освен сами да си помогнем. Но няма да е на вятъра. Конят на този човек е достатъчно скъп, за да пречукаме заради него и четиримата. А оръжията им сигурно са превъзходни. Не знам как ще дочакам връщането на мюбарека. Ако днес успеем да се отървем от преследвачите си, няма да имаме повече грижи. С истинско удоволствие ще намушкам този негодник в сърцето.

— Ще трябва да се откажеш!

Казвайки това, влязох и му фраснах един юмрук, от което той падна.

Другите двама ме гледаха вцепенено в продължение на няколко секунди, вкаменени от страх. Това беше достатъчно. Хванах Баруд за пояса и така го стегнах, че на няколко пъти дъхът му секна, а после се просна на земята.

Халеф се бе хвърлил върху тъмничаря, който от ужас изобщо не се бе сетил за оръжията.

Държах здраво Баруд още няколко мига, докато той спря да мърда. Беше в безсъзнание също като Манах. После помогнах на Халеф да върже тъмничаря.

Сложихме другите двама с гръб един към друг, но така че главата на единия да е при краката на другия. После омотахме двете тела с въжето така, че без чужда помощ им бе невъзможно да се помръднат. Разбира се, тъмничарят също бе добре вързан.

Претърсихме джобовете и дисагите на седлата, които също бяха тук. Намерихме всичко, което бе откраднато от Ибарек, както и много други неща. Манах имаше в себе си значителна сума пари.

Тъмничарят наблюдаваше действията ни, без да каже нито дума. Наистина още не ни беше виждал, но сигурно се досещаше кои сме.

Халеф го ритна и го попита:

— Подлец, знаеш ли кои сме? Попитаният не отговори.

— Не чуваш ли? Питам те дали имаш представа кои сме. Отговаряй веднага, иначе ще развъртя камшика!

— Знам — изръмжа пленникът, като чу за камшика.

— Да, нали искаше да се запознаеш с нас. Каза го преди малко. Желанието ти бързо се изпълни. Вероятно дори и не си предполагал, че ще стане така!

Баруд ал Амасат си възвърна дишането. Съвзе се бързо, отвори очи и ужасено ме погледна.

— О язък! (Тежко ни!) — извика той. — С нас е свършено!

— Да — изсмя му се Халеф. — Загубени сте. Очаква ви съдбата, която бяхте отредили за нас, мерзавци. Искахте да ни убиете.

— Не, не е вярно!

— Мълчи! Чухме всичко.

— Другите искаха да го направят, не аз!

— Не лъжи! Много добре знаем с кого си имаме работа. Манах ал Барша също се размърда, доколкото му позволяваше, разбира се, въжето. Той ни погледна, а после затвори очи.

— Не искаш ли да ни поздравиш, негоднико! — извика Халеф, удряйки го с камшика.

Той отново отвори очи, премести поглед от Халеф към мен, а после обратно и каза:

— Развържете ни! Освободете ни!

— Опазил ни Аллах!

— Ще ви платя!

— Не си достатъчно богат за това.

— Богат съм, много богат.

— С парите, които ограбваш! Ще ти бъдат отнети.