Карл Май - През дебрите на Балкана

Седнах в мекия мъх, а Халеф се настани до мен.

— Сигурен ли си какво точно искаш да узнаеш, сихди? — попита той.

— Без съмнение.

— Какво е то?

— Искам да видя как просякът ще се превърне в мюбарек.

— Значи си убеден в предположението си?

— Напълно.

— Ще видиш, че се лъжеш.

— Възможно е, но не ми се вярва. Той сигурно ще мине оттук. Щом се приближи, ще се скрием зад дърветата и ще го следваме отдалеч.

Наложи се да чакаме само няколко минути, след което се оттеглихме.

Той дойде.

Щом стигна до гората и се озова под прикритието на дърветата, така че от града повече да не могат да го виждат, той спря и се огледа.

Направи като човек, който има всички основания да бъде предпазлив. Изглежда, се бе убедил, че наблизо няма никой, защото се изправи и се протегна. После навлезе още малко навътре в гората и се мушна в един гъсталак. Видяхме това доста добре. Можеше чудесно да стои и да върви и без патериците.

— Сихди, може би си прав — каза Халеф. — Ще го последваме ли?

— Не, ще стоим тук.

— Но нали искаше да го наблюдаваш? Той ще продължи напред.

— Не, в храстите ще се предреши, а после ще се върне в града като мюбарек.

— Мисля, че ще се изкачи до хълма, където е жилището му.

— Няма да го направи, защото времето му е малко. Трябва да побърза, защото съдът се събира. Внимавай!

Извадих далекогледа си и го насочих към мястото, където предполагах, че се намира негодникът. Правилно! Наистина не можех да го виждам добре, но клоните се движеха. Той беше зад тях.

След около пет минути той излезе оттам… като мюбарек.

— Аллах акбар! — каза Халеф. — Кой би помислил, че може да излезеш прав, сихди!

— Така си и мислех. Има предчувствия, за които човек е сигурен, че ще се изпълнят. Този светец е голям грешник. Може би ще ни се удаде да му го докажем.

— Той наистина се връща в града. Ще го последваме ли?

— В никакъв случай. Няма по-добра възможност да претърсим жилището му в развалините.

— Прав си. Ела! Хайде да побързаме.

— Не бъди така припрян! Първо ще отидем до мястото, където той се преоблече. Може би ще узнаем как се преобразява.

Старецът се бе приближил към края на гората и излезе на открито, вървейки към града през бостана.

Ние се отправихме към гъсталака, но не намерихме абсолютно нищо. Тревата и мъхът бяха изпотъпкани, но нищо друго не се виждаше. Къде бяха патериците му?

— Но те не могат да изчезнат — каза Халеф.

— Сигурно са у него.

— Тогава щяхме да ги видим.

— Хм! Не е непременно необходимо. Сигурно са сглобени с шарнири, така че се сгъват и той може да ги носи под кафтана си.

— Няма ли да го затруднява?

— Сигурно.

— Би могъл да ги скрие.

— Това е още по-неудобно. Винаги, когато иска да се превърне в просяка, ще трябва да се връща до скривалището си. А като ги носи със себе си, може да направи преобразяването по всяко време и на всяко място.

— Сихди, всичко това ми се струва толкова необичайно и непонятно, почти като приказка.

— Вярвам ти. В големите градове на Европа стават още по-странни неща. Сега си спомням, че и костите му тракали. Нали и ти чу?

— Да, сихди. Гостилничарят Ибарек го каза. А после, когато Мюбарек минаваше край нас, ги чух да тракат.

— Но това не са били костите му, а патериците.

— Аллах! Сега разбрах.

— Още в началото ми направи впечатление, че просякът изведнъж изчезна и че Мюбарек дойде от същото място, без преди това да го бяхме видели. Сега вече реших тази загадка. Хайде да идем до колибата му!

— Направо през гората ли ще вървим?

— Не. Ще потърсим път. Отдолу видях накъде се изкачва и го запомних.

— Защо искаш да вървим по пътеката, където биха могли да ни видят?

— От посоката, по която тръгна старецът, няма да ни забележи. А дори някой друг да види, че отиваме към колибата, няма значение. Ще кажем, че търся следи от коне.

— Тук горе?

— Разбира се! Или мислиш, че Баруд ал Амасат, Манах ал Барша и избягалият от затвора тъмничар държат конете си някъде в града?

— Не, сигурно не. Те изобщо не биха се показали там.

— Така мисля и аз. Дошли са в планината и са се скрили тук заедно с конете си.

— Ако вече не са си тръгнали.

— Още са тук. Нали ще чакат двамата братя. Старият Мюбарек сигурно вече им е намерил скривалище. Разбира се, ще ни бъде трудно да го открием. Най-добрите и сигурни водачи ще ни бъдат следите от конете.

— Ще ги намериш ли?

— Надявам се.

— Минало е доста време.

— Няма значение. Тримата мъже, които търсим, не са индианци, свикнали да крият следите си.