Карл Май - През дебрите на Балкана

— Не ми е приятно. Властите не бива да карат хората да ги търсят. Какво ще каже махреджът, като му разкажа това?

— Не е необходимо да му го разправяш. Сигурно ще останеш доволен от отношението, което ще бъде проявено към вас.

— Как така? Какво имаш предвид?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Разбира се, трябва да ви задържа тук, докато се събере каазата. Но вие ще бъдете настанени добре, доколкото позволяват обстоятелствата.

— Чуй! Ще правим каквото искаме. Искаш да ни задържиш тук, което означава, че сме арестувани. А ти знаеш, че аз няма да позволя това.

— Законът обаче го изисква.

— Изглежда, ти си измисляш твои собствени закони, които аз, разбира се, няма да призная. Оплакали са се от мен и аз обявявам, че съм съгласен съдът да разследва случая. Тоест готов съм да застана пред този съд, но няма да позволя да ми бъде отнета свободата. Връщам се в конака и ще чакам там съобщение.

— Не мога да ти го позволя. Той стана от стола си.

— Как можеш да ми попречиш?

— Ако ме принудиш, ще те задържа насила.

— Пфу! Нали вече ми изпрати веднъж гавазите си. Какво свършиха? Нищо! Същия успех ще имаш и сега. Ако си умен, ще избегнеш опасността да станеш за смях пред хората си. Давам ти дума, че няма да бягам. Ще чакам да ме извикаш и ще се явя.

Изглежда, той прецени, че е по-добре да избягва други сцени, които ще уронят авторитета му. След кратка пауза на размишление отговори:

— Ще се съобразя с това, че си знатен чужденец, и ще приема предложението ти, но искам тържествено да обещаеш, че няма да избягаш.

— Обещавам.

— Трябва да ми подадеш ръката си. Такова е предписанието.

— Ето!

Подадох му ръка от коня. Едва се сдържах да не се разсмея, но запазих необходимата сериозност и башията ме пусна с няколко тържествени думи.

Като тръгнахме да излизаме, хората почтително ни сториха място. Османските съдии имаха навика да се престарават в тираничната си непогрешимост. Старият коджабашия явно не правеше изключение от това правило. Но днес по авторитета му бе нанесен силен удар. По мрачния поглед, който ни хвърли, преди да изчезнем зад портата, разбрах, че и той го чувства.

Имаше още един човек, който не беше доволен от изхода на случката — просяка.

Чиста случайност беше, че погледнах към него и едва не се изплаших от мълнията, която проблесна в тъмните му очи. Човек с такъв поглед не можеше да бъде малоумен. Започнах да се убеждавам, че тъпоумието, което излага на показ, е само маска.

Омразата на този човек не беше инстинктивна, а осъзната и обоснована. Личеше по погледа му. Какво имаше срещу мен? Къде го бях срещал? Какво му бях сторил?

Убеден бях, че не го срещам тук за първи път. Бяхме се срещали и по-рано. Но кога, къде и при какви обстоятелства? Не можех да си спомня колкото и да ровех в мислите си.

У мен все повече се усилваше предчувствието или по-точно убеждението, че се бяхме спречквали с просяка по някакъв начин. Предполагах, че той има определена връзка с целта на нашето идване тук, и реших да не го изпускам от поглед.

Разбира се, нито Ибарек, нито неговият роднина бяха особено радостни от засега щастливия изход от нашия криминален случай. Питаха ме дали се страхувам от процеса, който ще последва, а аз ги уверих, че изобщо нямам подобни притеснения. Като попитах гостилничаря дали няма някой мълчалив, благонадежден слуга, той ми доведе един човек, на когото поръчах бързо да отиде в двора на башията и тайно да наблюдава просяка. Трябваше да разбера дали ще остане там, или ще си тръгне.

Халеф чу това. Той използва следващата възможност, като останахме сами, и попита:

— Сихди, защо изпращаш да наблюдават просяка? Какво си намислил?

— Нищо, по-скоро мисля, че вече съм го виждал някъде.

— Как така?

— Не забеляза ли, че ни хвърляше много странни погледи?

— Не, не съм го гледал.

— Тогава, като го видим отново, го наблюдавай. Струва ми се, че наистина вече сме го срещали някъде.

— Но къде?

— За съжаление, не знам. Вече мислих над това, но не мога да си спомня. Възможно е да е било далеч оттук.

— Сигурно грешиш.

— Едва ли.

— Как един сакат човек може да дойде дотук отдалеч? Та той едва върви.

— Хм! Може би се преструва.

— Ами! Нали се вижда колко е измъчен. Много често на човек му се струва, че е виждал някого, но то е, защото хората си приличат. Аз имах подобно усещане, когато край нас мина мюбарек. Струваше ми се, че вече съм го виждал някъде.

— Наистина ли? Интересно.

— Защо?

— Защото и аз така мисля.