Карл Май - През дебрите на Балкана

— Може да го е направил и човек.

— Едва ли! Да вървим по-нататък!

Продължихме в тази посока. Скоро почвата стана по-мека и съвсем ясно видяхме отпечатъците от копитата. После стигнахме до един пробив в зида, зад който имаше оградено от четири високи стени празно място. Сякаш тук някога бе имало зала.

Срещу нас имаше един отвор от врата, който водеше към друго подобно, но по-малко пространство, в което имаше три такива дупки. Минах през тях.

По земята не се забелязваха никакви следи. Първите два входа водеха към малки срутени стаи. Третият ни отведе към едно доста по-голямо пространство, което по-рано сигурно е било двор. Бил е покрит с камъни.

Тук Халеф, горд от наблюдателността си, ми показа една доста непогрешима следа — изпражнение на кон.

— Били са тук — каза той. — Виждаш ли, че и аз мога да откривам следи?

— Да, възхищавам ти се. Но отсега нататък говори по-тихо. Приближаваме се към животните, а където са те, вероятно се намират и хората.

Оглеждахме се наоколо, но напразно. Изглежда, дворът имаше само вход, през който бяхме дошли и ние. Навсякъде се виждаха зидове без никакви отвори. Този срещу нас бе гъсто обрасъл с бръшлян.

— Не можем да продължим, защото няма накъде — каза Халеф. — Конете са били тук. Това е така. Но сега ги няма.

— Без съмнение. Хайде да видим!

Бавно обиколих четирите стени. Като стигнах до средата на покрития с бръшлян зид, ми се стори, че долавям особената миризма, която имат конете.

Дори и в големите, оживени градове, където санитарната полиция строго следи за чистотата, по миризмата могат да се открият онези места на улиците, служещи за станции на файтоните. Такава миризма усетих и тук.

Махнах на Халеф да се приближи до мен и той потвърди същото. Като огледахме бръшляна, видяхме, че той така добре маскира изхода, че ако не беше споменатата миризма, едва ли щяхме да го намерим.

Дългите клончета лесно се отместваха настрана. Като го направихме, видяхме пред нас малка стая. Беше празна. Влязохме.

Отсреща имаше втори отвор. Чу се пръхтене.

— Сега бъди много внимателен! — прошепнах аз. — Конете са там. Вземи револвера в ръката си! Трябва да сме готови на всичко. Негодниците, разбира се, ще се съпротивляват.

— Ще ги пленим ли?

— Може би.

— Или да идем да доведем полицията?

— Според обстоятелствата. Имам в себе си въже. Но ще стигне да вържем само един.

— Аз нося ремъци.

— Добре! Ела тогава! Но тихо!

Промъкнахме се към входа. Погледнах предпазливо от другата страна. Там стояха три коня и ядяха хвърлената пред тях царевица. Нататък се минаваше през тесен процеп в зида. Струваше ми се, че долавям приглушен глас.

Правилно! Последва гръмък смях и много ясно чух глас, без да мога обаче да разбирам отделните думи.

— Тук са — прошепнах на дребния хаджия. — Стой на мястото си. Ще отида да видя.

— За бога, сихди, внимавай! — предупреди ме той.

— Не се тревожи! Ако чуеш изстрел, естествено ще ми дойдеш на помощ.

Предпочитах да се придвижа напред пълзешком, но така можех да изплаша конете, докато изправената човешка фигура не предизвиква страх у тях. Продължих тихо да вървя напред.

Животните ме видяха. Едно от тях неспокойно изпръхтя. Ако бях на мястото на тримата мъже, веднага щях да забележа лошия знак в това изпръхтяване, но хората не му обърнаха внимание.

Стигнах до отсрещната стена и едва сега легнах на земята. Придвижвайки се съвсем бавно напред, погледнах през дупката.

Там имаше едно място с откъртен камък. Отворът ми позволи да погледна вътре, без да забележат главата ми.

И тримата седяха там. Манах ал Барша и Баруд ал Амасат бяха с гръб към мен. Лицето на тъмничаря беше обърнато към входа. Макар че още не го бях виждал, предполагах, че е той.

Играеха карти, сигурно същата игра, която бяха използвали, за да отклонят вниманието на Ибарек от кражбата.

Оръжията им бяха облегнати в ъгъла. Бяха свалили и ножовете, и пистолетите си.

Обърнах се и видях, че Халеф стои на входа. Махнах му да се приближи. Един от конете отново изпръхтя, но играчите не му обърнаха внимание. Халеф се сниши до мен и погледна през дупката.

— Хамдулиллях! — прошепна той. — Пипнахме ги! Какво решаваш да правим?

— Ще ги пленим, защото моментът е много удобен. Съгласен ли си?

— Разбира се. Но как ще го направим?

— Заемаш се с тъмничаря, а аз с останалите двама.

— Защо с двамата най-опасни?

— Ще се оправя.

— Хайде тогава!

— Първо извади ремъците, за да са ни подръка. Халеф извади ремъците от джоба си, така че бързо и лесно да може да ги използва. Тогава Баруд ал Амасат изруга: