Карл Май - През страната на скипетарите

Тогава се обърнах към тъмничаря:

— Твоето престъпно деяние е само това, че освободи този пленник. Наказанието на тези двамата ще е голямо, но твоето ще бъде по-леко, ако покажеш, че не си твърдоглав грешник. Кажи ми истината! Познаваш ли този човек?

— Да — призна той, след кратко колебание. — Това е старият мюбарек.

— А знаеш ли истинското му име?

— Не.

— А твоите двама съучастници познават ли се с него?

— Да. Манах ал Барша често е ходил при него.

— Аз трябваше да бъда убит в Мелник, нали?

— Да.

— И днес беше взето същото решение. Искахте да ме убиете в затвора.

— Така е.

— И още нещо. Докато ти показваше на Ибарек и хората му фокуси с карти, другите двама го обраха, нали?

— Не аз, другите го направиха.

— Добре! И ти си участвал колкото тях, защото благодарение на теб кражбата е била сполучлива. Чух достатъчно.

Обърнах се към коджабашията и го попитах:

— Е, не бях ли прав? Не са ли крадците в развалините?

— Ефенди, ти вече си ги бил открил, когато ми разказа за тях.

— Така е! Но това, че съм ги намерил толкова бързо, е доказателство, че си можел много лесно да изпълниш дълга си. Тези трима души трябва да бъдат отведени в затвора и добре охранявани. Още рано сутринта ще изпратиш на махреджа съобщение, към което и аз ще добавя своето. Тогава той ще реши какво да се предприеме. Ибарек, я погледни тук на земята! Мисля, че са твоите откраднати вещи.

Съдържанието от джобовете и поясите на тримата пленници беше подредено от нас на три купчинки. Като видя предметите си, Ибарек засия. Той искаше да си ги вземе, но коджабашията заяви:

— Стой! Не става толкова бързо. Всички тези неща трябва да взема аз. Трябват ми като доказателство при процеса и като ориентир за размера на наказанието.

Известни ми бяха обичаите на тези хора. Кой знае дали Ибарек щеше някога да получи имуществото си! Затова отговорих вместо него:

— Не е необходимо. Лично аз ще направя списък на предметите и ще преценя стойността им. Този опис ще ти свърши същата работа, както и самите предмети.

— Ефенди, ти не си чиновник!

— Коджабаши, днес ти доказах, че бих бил по-добър служител от теб! Ако отхвърлиш предложението ми, ще пиша на махреджа много по-подробно, отколкото ще ти се иска. Така че мълчи! В твой собствен интерес е!

Видях, че съдията искаше да ми отговори грубо, но все пак се сдържа. Сигурно си бе казал, че може да му навредя. Но тогава предяви други претенции:

— Нека Ибарек си вземе нещата, но всичко друго, което са имали у себе си, ще взема аз.

Той понечи да се наведе и да вземе останалите предмети.

— Стой! — извиках аз. — Тези неща вече са конфискувани!

— От кого?

— От мен.

— Имаш ли право на това?

— Разбира се! И за тях ще изготвя опис, като ти ще бъдеш свидетел, че не присвоявам нищо. После ще изпратя и двете неща, и списъка и предметите, на махреджа.

— Всичко това е моя работа!

— Ти също ще упражниш правото си. Предоставям ти конете и всичко по тях. Но всичко останало е мое. Халеф, прибери предметите!

Дребният хаджия действаше толкова бързо, че след три секунди всичко изчезна в пояса му.

— Крадци! — изръмжа мюбарекът.

Той получи възнаграждението си моментално. Камшикът на Халеф му даде изключително ясен и осезаем отговор.

Пленниците бяха изведени от развалините до просеката. Любопитните хора все още бяха там и се приближиха да видят тримата заловени.

Ибарек разказваше на висок глас, че благополучно се е добрал до вещите си. Хвалеше се наляво и надясно.

Заптиетата обградиха четиримата пленници и потеглиха заедно с тях. Тълпата ги следваше, обсъждайки завършилото с успешен край приключение. Връщането по обратния път ставаше много по-шумно, отколкото настъплението.

Представителите на властта също се присъединиха към шествието. Двамата с Халеф изостанахме назад. Той ми беше дал знак.

— Сихди, все още имам половин факел — каза той. — Вярно, че е загаснал, но бих могъл да го запаля отново. Хайде да огледаме колибата на стареца!

— Да, трябва поне да се опитаме.

— Ключът още в теб ли е? Видях, че го скри, като изпразваше джобовете на негодника по време на съдебното заседание.

— Още е в мен, но не знам дали е от колибата.

— Сигурно е той. Какъв друг ключ би могъл да има старият?

Изчакахме, докато другите изчезнат, и отключихме вратата. С помощта на клечка кибрит и парче хартия отново запалихме факела и влязохме в колибата.

Както вече споменах, съборетината беше опряна в зида на развалините. Гледана отвън, изглеждаше, че има само едно-единствено помещение. Но като се озовахме вътре, установихме, че в нея има няколко наредени една зад друга стаи. Вътрешните помещения бяха част от стария дворец, а колибата хитро бе разположена на входа.