Карл Май - През страната на скипетарите

— Защото е най-умен.

— Мисля, че причината е друга.

— Каква друга причина бих могъл да имам, ефенди?

— Един добър служител вдига на крак всичко живо, за да открие извършителя на подобно престъпление. Но ти си го премълчал, а на единствения, на когото си го казал, си дал цяла седмица време да размишлява по случая. Изглежда, си искал крадците да избягат.

— Ефенди, как може да предположиш подобно нещо?

— Мнението ми се определя от поведението ти. Първото нещо, което трябваше да направиш, беше да накараш да потърсят престъпниците тук, в Остромджа.

— Но те са заминали за Дойран!

— Само много пристрастен човек може да повярва на подобно нещо. Никой крадец не би казал накъде тръгва. Като стар съдия би трябвало да знаеш поне това. А какво ще стане, ако разкрия, че си приятел на тези разбойници?

От изумление главата му започна страшно да се клатушка.

— Не знам какво да кажа, ефенди! — извика той.

— По-добре не казвай нищо, защото мнението ми няма да се промени. Ако беше се заел със случая, както повелява дългът ти, крадците отдавна щяха да са открити.

— Мислиш ли, че те доброволно ще дойдат да се предадат?

— Не, но смятам, че са тук, в Остромджа.

— Невъзможно! В нито един хан не са отсядали трима конници.

— И през ум не би им минало да се показват близо до мястото на престъплението. Скрили са се.

— Бих ли могъл да знам при кого?

— Защо не? Аз съм чужденец, а вече знам.

— Значи си всезнаещ.

— Не, но съм се научил да мисля. Подобни престъпници се крият при също толкова лоши хора. А кой е най-лошият човек в Остромджа?

— Да не би да имаш предвид мюбарека?

— Позна.

— При него ли са? Грешиш.

— В никакъв случай. Ако искаш да хванеш крадците, трябва да идеш горе при развалините.

Той погледна към мюбарека и другият отвърна на погледа му. Струваше ми се, че двамата се разбраха за нещо.

— Ходенето дотам ще е напразно, ефенди — твърдеше съдията.

— Убеден съм в обратното и ти казвам, че ще намерим не само крадците, но и откраднатите предмети. Затова настоявам да ме последваш със заптиетата си.

— В тази тъмница?

— Страхуваш ли се?

— Не, но хора като тях са опасни. Ако наистина са горе, ще се защитават. По-добре да изчакаме до утре.

— Дотогава биха могли да изчезнат. Не, тръгваме сега! Погрижи се да потеглим възможно най-бързо и заповядай да вземат фенери!

— Ще вземем ли мюбарека с нас?

— Да. Той ще ни води.

— Тогава ми позволи да се погрижа за осветлението. Съдията влезе в къщата. Но тъй като подозирах, че коджабашията със сигурност е свързан с мюбарека, и през ум не ми минаваше да го оставям сам дори и за миг. Затова махнах на Омар да се приближи.

— Омар, върви след коджабашията и не го изпускай от погледа си! Погрижи се да не може с никого да говори насаме и да не предприеме нещо, с което би могъл да попречи на плановете ми.

Омар се отправи към вратата, през която беше изчезнал съдията. Много от присъстващите също се разпръснаха, предполагам, за да вземат фенери или нещо подобно и да ни придружат. Досега Ибарек бе слушал, без да каже нито дума, но ето че ме попита:

— Ефенди, наистина ли вярваш, че ще хванем тримата негодници и ще получа обратно вещите си?

— Убеден съм.

— Не мога да те разбера, ефенди! Изглежда, знаеш всичко. С радост тръгвам към развалините.

— Какво ще кажеш сега за светеца? Нали го възхваляваше, въпреки че се страхуваше от него. Още като ми заговори за чудотвореца, вече предчувствах, че става дума за някой голям мошеник. Крадците, които те обраха, са при него.

След малко коджабашията се върна и с Омар донесоха няколко фенера, доста факли и малко борини. На въпросителния ми поглед Омар отговори с отрицателен жест. Съдията не му бе давал повод за намеса. И други хора дойдоха с подобни приспособления за осветление и шествието потегли. Нощен поход към развалините за залавяне на крадци. Подобно нещо досега не се бе случвало тук. Затова почти цялото население на Остромджа ни следваше. Тъй като не се доверявах нито на коджабашията, нито на заптиетата му, Оско и Омар охраняваха мюбарека. Вървяха от двете му страни.

Най-отпред крачеха няколко заптиета. Следваше ги коджабашията със съдебните си заседатели. Зад тях беше мюбарекът с двамата си пазачи. Отзад бяхме ние с Халеф и двамата сродени ханджии, а после се тълпеше старо и младо от Остромджа. Забавно беше да се слушат изразяваните мнения, дори и тези, които засягаха нас. Някой смяташе, че съм султански принц, друг ме мислеше за персийски княз. Трети се кълнеше, че съм индийски магьосник, а четвърти ги надвикваше, че съм престолонаследникът от Москва и съм дошъл да завладея страната за Русия.