Карл Май - През страната на скипетарите

Изглежда, последните две доказателства бяха много убедителни, защото от всички страни се чуха възгласи на учудване и одобрение.

От един от джобовете му извадих малък вързоп. Като размотах скъсания парцал, се показа гривна от старинни венециански златни цехини. На светлината на огъня видях на лицевата страна лика на свети Марко, подаващ знамето с кръста на дожа [2] Дож — държавен глава на Венецианската и Генуезката република. — Бел.пр. , а на обратната страна разпознах образа на друг, непознат за мен светец, обграден от звезди и надписа: «Sit tibi, Christe, datus, quern tu regis, iste ducatus.» [3] На теб да бъде, Христе, тоз дукат, над който ти царуваш (лат.) — Б. пр.

— А това е билезик [4] Гривна. — Бел. пр. от дванайсет златни монети, увити в парцал — обясних аз. — Кой знае откъде ги е откраднал! Ако поразпитате, може да откриете притежателката им!

— Он ики сике-ми? [5] Дванайсет монети ли? — извика един женски глас зад мен. — Покажи ги! Миналата седмица ми беше открадната такава гривна от раклата.

Жената беше Нохуда. Тя се приближи, взе гривната от ръката ми и я разгледа.

— Аллах! — извика тя. — Моята е. Наследство е от предците на майка ми. Погледни тук, за да се убедиш, че наистина е моя! Тя я подаде на мъжа си.

— В името на Аллаха, наистина е твоята гривна! — потвърди той.

— Тогава си спомни, Нохуда, дали по това време мюбарекът е бил при теб — казах аз.

— Мюбарекът не, но просякът беше. Извикахме го, за да му дадем ядене. Гривната ми беше на масата и я мушнах в раклата. Той е видял. Когато след няколко дена случайно я потърсих, гривната я нямаше.

— Е, сега знаеш кой е крадецът.

— Той е. Оказа се, че той го е направил. Ах ти, мошенико! Ще ти издера очите. Ще…

— Тихо! — прекъснах аз жената, защото се страхувах, че щом веднъж потокът на речта й се превърне в наводнение, няма да пресъхне скоро. — Вземи си гривната и поискай наказание за крадеца! Сега виждате какъв човек сте почитали. А този разбойник дори е издигнат в баш кятиб и участва при осъждането на другите. Прокле ме да отида в ада и заради него едва не си навлякох гнева на честните хора. Настоявам да бъде затворен на сигурно място, откъдето да не може да се измъкне, и да бъде предаден на махреджа на Салоники.

Всички не само се съгласиха с мен, но се чуха и много възгласи:

«Първо го набийте! Накажете го с бастонада! Строшете му ходилата от бой!»

— Чевиринъс боюнуну! (Извийте му врата!) — горещеше се Нохуда, разгневена от кражбата.

Досега мюбарекът не беше казал нищо. Но ето че се развика:

— Не му вярвайте! Той е гяур. Чужденецът е крадецът. Той току-що ми пъхна гривната в джоба. Той… вай, вай!

Старецът се разкрещя от болка, защото камшикът на Халеф плющеше по гърба му.

— Почакай, негоднико! — извика хаджията. — Ще напиша на гърба ти, че едва днес пристигаме по тези места. Как би могъл ефендито да открадне гривната? Пък и един толкова известен човек като него не е крадец. Ето ти удостоверение!

Халеф го удари още няколко пъти така силно, че мюбарекът неистово изрева.

— Аферим, аферим! (Браво, браво!) — викаха същите хора, които само преди няколко мига бяха готови да се нахвърлят срещу мен.

Коджабашията не знаеше нито какво да прави, нито какво да каже. Остави ме аз да се оправям. Но бързо използва случая и отново седна на служебния си стол. Така поне спаси честта си. Неговите съветници мълчаха. Изглежда, се чувстваха неудобно. Заптиетата разбраха, че моето положение се стабилизира и използвайки произхождащата от това предпоставка — че съм вече в добро настроение и не бих могъл да бъда опасен за тях, — един след друг започнаха да се приближават.

— Завържете го! — заповядах им аз. — Вържете му ръцете! Те моментално се подчиниха и никой от присъстващите съдебни заседатели не възрази срещу моя произвол.

Мюбарекът разбра, че е в негов интерес да се подчини. Остави се да го вържат, без да оказва съпротива, а после седна на мястото си и се сви. Съдебните заседатели бързо станаха. Не искаха да делят пейката с изобличен престъпник.

— А сега за твоята присъда — казах аз на коджабашията. — Познаваш ли законите на твоята страна?

— Разбира се, че ги знам — отвърна той. — Учил съм в цивилното висше училище.

— Не вярвам.

— Защо? — попита той обидено. — Знам цялото духовно право, основаващо се на корана, на суна и решенията на първите четирима халифи.

— А запознат ли си и с мюлтека ел бухур, вашия граждански кодекс и законник за криминалните престъпления?