Карл Май - През страната на скипетарите

Като се канехме да се събличаме, часовникът ми показваше малко след два. Тогава някой почука долу на портата, която вече беше заключена. Отворих капака на прозореца и погледнах навън. До портата стоеше човек, но не можех да го разпозная.

— Ким дир? (Кой е?) — попитах аз.

— О, това е твоят глас — отвърна ми някаква жена. — Нали си чуждият ефенди?

— Да. А ти билкарката ли си?

— Да, ефенди. Слез долу! Трябва да ти кажа нещо.

— Наложително ли е?

— Разбира се.

— Ще мога ли отново да се върна да спя?

— Няма да е веднага.

— Чакай! Идвам.

След минута двамата с Халеф бяхме долу.

— Знаеш ли какво се случи, ефенди? Или по-добре ми кажи с колко време разполагаш още. Виж моя крал Хаджи Мариям!

Небатия ми го подаде в ръка. Бодливият трън беше две педи широк, но наистина тънък като острие на нож. Въпреки тъмнината светлата зигзагообразна линия върху дългата тясна корона ясно се виждаше. Наистина тя не «светеше», но излъчваше доста силен, почти фосфоресциращ блясък.

— Сега вярваш ли ми? — попита ме тя.

— Не съм се съмнявал в думите ти. Тук е много тъмно, ще дойда при теб утре сутринта, за да разгледам подробно тръна на дневна светлина. Кажи сега какво искаш да ми съобщиш!

— Нещо много лошо: затворниците избягаха.

— Какво? Наистина ли? Откъде знаеш?

— Видях ги и чух какво си говореха.

— Къде?

— Горе на планината, до колибата на мюбарека.

— Сихди! — подскочи Халеф. — В такъв случай моментално трябва да тръгваме към планината. Ще ги убием, иначе животът ни е в опасност.

— Почакай! Първо трябва да разберем всичко. Кажи ми, Небатия, колко души бяха?

— Тримата непознати, мюбарекът и коджабашията.

— Какво? Коджабашията е бил при тях? — учудих се аз.

— Да. Той самият ги пусна, за което получи от мюбарека пет хиляди пиастъра.

— Сигурна ли си?

— Чух го много добре — уверяваше ме Небатия.

— Разкажи, но накратко! Не бива да губим време.

— Бях откъснала белия трън и тръгнах да се връщам през просеката. Тогава видях, че откъм града идват четирима мъже. Не исках да ме забележат и се скрих в ъгъла, образуващ се между колибата и зида от развалините, в който тя се опира. Четиримата понечиха да влязат в колибата, но тя беше заключена. Трима от тях не познавах. Четвъртият беше мюбарекът. Говореха, че ги е освободил съдията и щял да дойде веднага, за да си вземе петте хиляди пиастъра за услугата. Щяха да тръгват, след като му платят, но трябвало да ви отмъстят. Единият каза, че сигурно си щял да тръгнеш към Радова и Истип. По пътя щели да ви нападнат аладжите.

— Какви са тези аладжи?

— Не знам. После дойде коджабашията. Тъй като никой от тях нямаше ключ, разбиха вратата с ритници. Запалиха фенер и отвориха един прозорец над скривалището ми. Оттам излязоха птици, прилепи и други животни, които мюбарекът освободи. Изплаших се и побягнах с всички сили надолу, за да дойда при теб. Това исках да ти кажа.

— Благодаря ти, Небатия. Утре ще получиш възнаграждение за това. Сега си върви! Нямам повече време.

Върнах се обратно в хана. Не беше необходимо да будя никого. Това, че бяха събудили мен, беше сигурен знак, че се е случило нещо, и всички бяха станали. След по-малко от две минути бяхме въоръжени и се отправихме на път: Халеф, Оско, Омар и аз. Двамата гостилничари искаха да вдигнат тревога, но аз им забраних, защото бегълците можеха да чуят шума и щяха да разберат, че ги преследваме. Поръчах на ханджиите тихо да доведат още няколко смели мъже и с тях да тръгнат по пътя, водещ към Радова. Така във всички случаи бегълците щяха да паднат в ръцете им, ако ние не успеехме преди това да ги обезвредим.

Ние четиримата се отправихме първо към планинската пътека. Като стигнахме до гората, бяхме принудени да вървим по-бавно. Понеже не вървяхме през открита местност, трябваше да внимаваме да не падаме. Пътят се изкачваше стръмно нагоре, а почвата между дърветата беше осеяна с камъни, тъй като стичащата се надолу дъждовна вода постепенно беше отмила меката пръст отгоре.

Стори ми се, че пред нас чух пронизителен звук, издаден от човек, който в страха си сякаш бе извикал кратко «и». После долових глух звук, като че ли някой падна.

— Стойте! — прошепнах аз на другите. — Пред нас има човек. Спрете и не вдигайте шум!

Скоро чухме към нас да се приближават бавни стъпки. Бяха неравномерни, защото човекът пристъпваше с единия крак по-бавно, отколкото с другия. Куцаше. Сигурно се беше наранил при падането. Вече се бе приближил до мен. Нощта не беше светла, а между дърветата тъмнината беше още по-гъста. Затова по-скоро разбрах, отколкото видях, че мършавата фигура е на коджабашията. Сграбчих го за яката отпред.