Карл Май - През страната на скипетарите

— Дур ве сус! (Спри и мълчи!) — заповядах му аз с приглушен глас.

— Аллах! — извика изплашено той. — Кой си ти?

— Не ме ли позна?

— Ах, ти си чужденецът! Какво правиш тук? Вероятно беше разпознал гласа ми или пък фигурата ми се различаваше по-добре от неговата, но беше разбрал кой е пред него.

— А ти кой си? — попитах аз. — Сигурно коджабашията, който е освободил затворниците!

— Машаллах! — извика той високо. — Ти знаеш! Той отскочи настрани, за да се отскубне. Наистина, аз го държах здраво, защото бях очаквал да направи опит за бягство, но прогнилият кафтан не беше чак толкова здрав. Чу се звук от скъсване на плат, парче от който остана в ръката ми, а мъжът изчезна сред дърветата, където всяко преследване би било безполезно. На всичко отгоре той се развика с всичка сила:

— Хайде, сауш кулибеден, чабук, чабук! (Бягайте от колибата, бързо, бързо!)

— О, какъв глупак си, сихди! — ядосваше се Халеф. — Беше го хванал и го изпусна! Ако го бях направил аз, щеше…

— Тихо — прекъснах го. — Нямаме време за упреци. Трябва да побързаме към колибата, защото от предупредителния му вик трябва да се предположи, че враговете ни са горе.

Тогава оттам се раздаде друг вик:

— Ничун, нейе? (Защо, по каква причина?)

— Ябънджълар, ечнебилер! Кошун кошун, съчраен! (Чужденците, чужденците! Бягайте, изчезвайте!) — отговори им беглецът.

Постарахме се да се придвижим напред с най-голяма бързина, но неравният път ни пречеше. Едва бяхме направили няколко крачки, и отгоре изтрещя изстрел: видяхме нагоре да се издига огнен лъч, после наоколо отново стана тъмно.

— Сихди, бир топ фишенклер иле! (Сихди, това беше оръдие с ракети!) — каза Халеф, пухтейки след мен. — О, Аллах, и продължава да гори.

Сега забелязахме между дърветата светлина от огън, а като стигнахме до оголеното място, колибата пред нас беше обхваната от пламъци.

— Ето ги там! Виждате ли ги? Огън! Бяхме добре осветени от огъня и представлявахме чудесна мишена.

— Назад! — предупредих аз, като същевременно отскочих встрани и се озовах зад едно дърво.

Другите моментално последваха примера ми и тъкмо навреме, защото към нас полетяха още три изстрела, но не улучиха никого. Още по време на скока бях вдигнал оръжието си. Проблясването на изстрелите ми беше издало местонахождението на негодниците. Стрелях почти едновременно с тях и бях улучил, защото един глас изкрещя:

— Ей фелякет, бре ха! Яраланмъшън! (О, нещастие! Помощ! Ранен съм!)

— Напред! — извика храбрият Хаджи Халеф Омар и изскочи иззад дървото.

— Стой! — заповядах му аз и го хванах за ръката. — Може пушките им да имат две цеви!

— Нека да имат и сто, ще ги пречукам!

Той се отскубна, обърна пушката си и притича през ярко осветеното място. Не ни оставаше нищо друго, освен да го последваме. Беше опасно, но за щастие онези отсреща нямаха двуцевки, а бегълците не бяха имали време да заредят отново. Стигнахме здрави и читави до скалата, откъдето бяха дошли изстрелите, но това беше единственият успех от щурма ни. Там вече нямаше никой.

— Къде са, сихди? — попита Халеф. — Имаш ли представа?

— Къде са ли? Нямам! Но знам КАКВИ са.

— И какви са?

— По-умни от нас, преди всичко по-умни от теб.

— Пак ли ме упрекваш?

— Заслужаваш го. Със сигурност щяхме да хванем престъпниците, ако ти не беше хукнал напред.

— И по какъв начин?

— Ако бяхме заобиколили просеката под прикритието на дърветата, щяхме да стигнем до тях.

— Пак нямаше да са там.

— Това е въпросът. Разбира се, четиримата избягнаха откритото нападение. Но тайното промъкване щеше да се увенчае с успех, ако един от нас беше останал тук да стреля от време на време във въздуха. Тогава щяха да си мислят, че все още всички сме на едно място.

— Значи мислиш, че вече не можем да ги хванем?

— Те сигурно са някъде наблизо, но хайде намери ги в тази тъмница! Огънят осветява само просеката. А дори и да знаехме къде са се скрили, трябва да ги оставим на мира. Вероятно са ни чули, като идваме, и какво би могло да стане по-нататък, сигурно се досещаш.

— Да, ще ни посрещнат със стрелба, а съм чувал, че такива куршуми понякога са в състояние да ти попречат да остарееш. Но какво ще правим сега?

— Ще дебнем!

Разбира се, всичко това беше изречено много тихо. Можеше да се предположи, че четиримата мъже не са далеч от нас и не биваше да ги насочваме към мястото, където се намираме, с непредпазлив шум. Освен това бяхме застанали така, че тъмнината ни скриваше.