Карл Май - През страната на скипетарите

Ослушвахме се известно време, но пращенето от горящата колиба ни пречеше. Щом обаче ухото веднъж привикна с този звук, чух доста ясно силно шумолене. Оско също го беше доловил, защото ме попита:

— Чуваш ли ги как се промъкват през храсталаците, ефенди?

— Ако се съди по шума, са най-много на стотина крачки оттук и понеже предполагам, че зад дърветата няма храсти, то пръстенът от дървета около планинския връх едва ли е голям на това място. Те са го знаели и затова са се насочили натам.

— Откъде биха могли да го знаят? Нали те самите не са оттук?

— Манах ал Барша често е идвал по тези места, а и мюбарекът е с тях.

Отидох до колибата и откърших един прът от покрива, който висеше горящ надолу. Тъй като дървото беше много смолисто, пламтеше като факел. Тръгнах с него в посоката, в която предполагах, че бяха поели бегълците. Тримата ми спътници тръгнаха след мен, като държаха оръжията си готови за стрелба.

Все пак пращенето на огъня ме бе подвело. Ширината на опасаната с дървета ивица не беше толкова голяма, колкото бях мислил. След малко стигнахме до храстите и видяхме мястото, през което бегълците се бяха измъкнали в гората. Тръгнахме натам и в следващия миг се озовахме на открито, а факелът ми угасна.

Тогава чухме под нас цвилене на жребец, а веднага след това в нощта се разнесе силен тропот на коне.

— Аллаха смарладък, ховардалар! (Сбогом, негодници!) — достигна до нас отдолу силен глас. — О бир гюн яняджяксънъс дже-хенеде! (Утре ще се пържите в ада!)

Беше казано много ясно. Ако не бях знаел, че искат да ни спрат, сега щях да се досетя. Тези хора не бяха особено умни.

Моят малък Халеф беше страшно ядосан от обидата. Сложи двете си ръце около устата и с всичка сила изкрещя в тъмнината:

— Шейтана гидин! (Вървете по дяволите!)

Толкова беше ядосан, че продължи да крещи след тях:

— А хаирсъзлар, хайдутлар, каилар, кондакджилар, иптен казъкдан куртулмушлар! (Разбойници, убийци, подпалвачи, кожодери, обесници!)

В отговор се разнесе подигравателен смях. Задъхан от положеното усилие, дребосъкът попита:

— Не ги ли наредих хубаво, сихди? Не им ли го казах кратко и ясно?

— Да, толкова хубаво, че както чу, ти се изсмяха.

— Тези хора нямат никакво възпитание. Не знаят как трябва да се държат. Понятие нямат от законите на учтивостта и правилата за добрите нрави. Дори към врага си трябва да се държиш почтително и да го побеждаваш с красиви, благозвучни комплименти.

— Да, ти току-що ни го доказа, скъпи Халеф. Ласкателствата, които изкрещя след тях, бяха прелестни.

— Не бях аз, а гневът ми. Ако аз самият бях говорил, щях да съм по-учтив. Но вече ги няма. Какво ще правим?

— Сега нищо. Отново седим по същия начин, както и при пристигането ни в Остромджа. Враговете ни са пред нас. Свободни са и дори се увеличиха с още един човек. Гонитбата може да започне отново и кой знае дали пак ще имаме такава благоприятна възможност, както тук.

— Прав си, сихди. Този коджабашия трябва да бъде обесен!

— Той не само освободи затворниците, но им върна и конете.

— Мислиш ли?

— Разбира се! Нали чу, че имат коне? Бяха приготвени за тях.

— Съдията ще отрече.

— Лъжите няма да му помогнат. Откъснах парче от кафтана му и го прибрах в пояса си.

— И какво ще правиш с него? Имаш ли власт над коджабашията?

— За съжаление, не.

— Тогава аз поемам всичко в свои ръце.

— Не прибързвай отново, Халеф!

— Не се тревожи, сихди! Няма да прибързвам, а ще свърша всичко най-бавно и спокойно. Няма ли да идем до колибата?

— Да. Може би все пак ще успеем да спасим нещо. Не ни беше трудно да намерим обратния път, защото вече го познавахме. Изглежда, жилището на мюбарека съдържаше много запалителни вещества, защото пламъкът продължаваше да се издига нагоре. Междувременно бяха надошли хора, примамени от виждащия се надалеч пожар. Като се показахме между дърветата, коджабашията се приближаваше тичешком от другата страна, където беше пътят. Щом старейшината на Остромджа ни съзря вдигна ръка, посочи към нас и извика:

— Хванете ги! Заловете ги! Те са подпалвачите! Бях повече учуден, отколкото ядосан от това нахалство. Този човек притежаваше направо смайващо безсрамие. Присъстващите, които знаеха как се бях държал с него през изминалия ден, не бързаха да изпълнят заповедта му.

— Чухте ли? — изкрещя той на поданиците си. — Трябва да хванете подпалвачите!

Тогава се случи нещо, което трудно можеше да се проумее. Дребният хаджия пристъпи към него и попита: