Карл Май - Капитанът на корсарите

— Капитане, аз не мога да се разпореждам в отечеството на този човек, но заради вас той ще получи разрешение да се завърне. Ще дам да се разбере моето желание там, където е необходимо. Но нека той самият изпрати писмена молба до властите в родината и аз съм убеден, че тя няма да бъде отхвърлена. Доволен ли сте?

— Изпитвам сърдечна благодарност за милостта на Ваше Величество!

— А нямате ли някакво желание за самия вас?

— Сир, дайте на моето отечество мира, от който се нуждае. Дайте му онова, което му е необходимо, за да бъде щастливо, и тогава най-съкровените ми желания ще бъдат изпълнени!

— За вас самия не искате нищо, а за отечеството си изисквате може би повече, отколкото бих могъл да дам. Човек трябва да се стреми да се нагажда към съдбата. Всеки поотделно трябва да допринася за благото на отечеството според силите си. Изглежда, че вие сте направили достатъчно за него, ала има и едно друго поле за действие, където бихте могли да извършите още по-полезни неща. Нима то трябва да остане затворено за вас?

— Ваше Величество, този въпрос ме прави щастлив, но въпреки това трябва да отговоря с едно горчиво «да».

— Защо?

— Защото съм моряк, воин, но никога няма да мога да стана покорен слуга на бойното поле. Окайвам пълководеца, който води война само заради самата война. Войната е една тъжна необходимост. Но тя трябва да бъде водена, когато това се налага от някоя велика цел, и то да бъде водена така, че тази цел да бъде наистина постигната. Ако това не стане, аз като офицер бих поискал или приел оставката си.

— Ах, виждам, че не съм се излъгал във вас! Искате да ми дадете съвет, както по-рано в Тулон!

— Не съм призван да бъда съветник на един император. Тогава можех без колебание да говоря на гражданина полковник Бонапарт, но днес мога само да припомня причините, които ме въздържат да постъпя във флота и които ме принуждават да стана корсар.

— Сюркуф, вие можете да говорите, дори трябва да говорите! Ще приема вашата откровеност без гняв. Чули сте вече да разправят, че имам намерение да стъпя на английския бряг, нали?

— Научих, сир, че съсредоточавате войските си край Булон; но знам също така, че тези войски никога няма да навлязат в Англия.

— Ах, смело твърдение!

— Твърдението ми си има основателни причини. Къде са моряците на Франция, които ще успеят да ни отворят пътя към Англия, като прогонят англичаните от блокираните ни пристанища и потопят флотите им на морското дъно? Къде са корабите, необходими за това? Потребни са дълги години, мирни години, за да зараснат раните, нанесени на морската мощ на Франция. Франция трябва да сключи мир с всички други народи, за да може да се подготви за големия удар, с който ще съкруши превъзходството на Англия. Франция има само един единствен враг и този враг е -Англия. О, сир, защо отблъснахте Робърт Фултън? Твърдя, без да съм пророк, че не след дълго парата ще движи огромни кораби по всички морета. Тогава ще съжалявате, че сам отхвърлихте случая да станете най-силният монарх!

— Ха, Фултън! Той е един мечтател и изглежда, че бляновете му са заразителни, щом са успели да ви завъртят главата.

— Ваше Величество ме подканихте да говоря и можете да бъдете сигурен, че не казвам нищо, в чиято истинност не съм абсолютно убеден. Не съм придворен лакей, а трезво мислещ моряк и ако наистина имам фантазия, то бих искал сега да я употребя само за да си представя, че говоря все още на гражданина полковник Бонапарт. Не ме подтиква някакъв егоистичен интерес, защото ще се върна в Индия, където стотици хора имат нужда от мен. Моят кораб е малкият «Сокол» и аз самият искам да остана малък. И в мен има нещо от сокола. Необходимо ми е да се движа свободно, полетът ми трябва да е зависим само от собствената ми воля. Аз съм лош поданик.

Императорът слушаше спокойно. Никакво потрепване по каменното му лице не издаваше мислите му при думите на Сюркуф. Сега обаче около устните му заигра лека усмивка и той каза почти като на шега:

— Сюркуф, вашата родина е суровата Бретан и вие сте неин истински син: суров, прям, храбър, набожен, верен и при това малко неучтив или дори безцеремонен. Но някога гражданинът полковник Бонапарт ви беше харесал и сега желае да си побъбри с вас половин час. Последвайте ме!

Той закрачи напред и капитанът влезе подир него в друга стая…

Беше изминал цял час и всяка минута чичо Кардитон се появяваше на вратата, за да може да посрещне капитана веднага. И колкото повече време минаваше, толкова повече сияеше от радост лицето му. Каква чест за странноприемницата му, че неговият гост можеше да отнема толкова много от ценното време на императора!