Матю Райли - Храмът на инките

„Не се блъскай в дънерите, Уил. Не се блъскай в дънерите…“

И тогава разбра.

Това не бяха дънери.

А каймани.

„Не се блъскай в кайманите, Уил. Не се блъскай в кайманите…“

— Ван Люън! — надвика рева на вятъра той. — Какъв е планът?

— Спокойно! Превземаме командния кораб, връщаме си идола, после чакаме нашите хеликоптери!

— Превземаме командния кораб…

— Щом го превземем, можем да го задържим.

— Както кажеш! — отвърна Рейс.

Нацистката армада изчезна зад един завой на реката. От въздуха Алто Пурус приличаше на виеща се змия, безкрайна поредица от извивки.

— Добре, слушайте — каза по микрофона си Ван Люън. — Виждате ли ония дървета напред? Отиваме там.

Рейс забеляза, че бреговете на завоя, зад който току-що се бяха скрили немските кораби, са гъсто обрасли с дървета. Когато се вгледа по-внимателно обаче, откри нещо странно — в основата им нямаше пръст. Дънерите им сякаш се издигаха от самата вода.

После се сети. Сега бе дъждовният сезон и реките в долината на Амазонка бяха придошли. Земята, върху която растяха тези дървета, беше потопена.

Което означаваше, че малките съдове като техния могат да пресекат напряко през дърветата.

Джетът на Дъги се стрелна напред, последван от Рейс и Рене.

Трите съда навлязоха в лабиринта от гъсти тъмни дънери — лъкатушеха между тях и леко се плъзгаха по вълните, едва докосвайки с дългите си плоски корпуси речната повърхност. Отляво се виждаха нацистките кораби, които плаваха по течението на реката.

Уилям отчаяно се опитваше да се съсредоточи. Скоростта, с която се движеха, го ужасяваше.

Носеха се невероятно бързо. Носеха се стремглаво!

Дървесните дънери летяха покрай тях. Носът на джета се издигаше във въздуха. Внезапно Рейс видя, че Дъги и Молке се навеждат без очевидна причина. После разбра защо и извика:

— Ван Люън! Наведи се!

Двамата се снишиха точно в момента, в който над главите им изсвистя ниско надвиснал клон.

— Благодаря! — отвърна сержантът.

— Няма проблем!

След секунди Рейс зърна светлина сред гъсталаците. Тежка, сива привечерна светлина.

— Добре, слушайте — каза Ван Люън. — Подреждаме се във формата на връх на стрела. Дъги и Молке са първи. Шрьодер и Бекер — отляво. Ние с професор Рейс сме отдясно. Готови ли сте?

Едрият командос вдигна пушката си с една ръка, докато с другата се държеше за Уилям.

Дъги и Молке също насочиха напред оръжията си.

Готов — разнесе се отговорът на Дъги.

След него потвърдиха тримата немци.

— Професоре?

— Готов съм — отвърна Рейс.

— Тогава да започваме — каза Ван Люън.

Изскочиха от дърветата точно до армадата и след миг Рейс вече се носеше между четири нацистки джета!

Нацистите едновременно се обърнаха към тях и в очите им се четеше пълна изненада. Те се пресегнаха за оръжията си.

— Дъги! — извика Ван Люън. — Вземи левия!

Двамата американски командоси стреляха с автоматичните си пушки в двете посоки. Немците полетяха във водата и трите откраднати джета профучаха край тях.

Рейс се озърна назад и видя, че към нацистите се приближават няколко вълнички.

Кайманите…

Внезапно от двете му страни засвистяха куршуми, които мигновено го откъснаха от унеса му.

Той бързо се обърна. Един „Риджид Рейдър“ и един патрулен речен катер се носеха след него. Вторият го обстрелваше с двадесетмилиметровата си картечница.

Уилям увеличи скоростта и джетът полетя напред. Зад него Ван Люън се врътна на седалката, вдигна пушката си и откри огън по преследвачите.

Куршумите му разбиха предното стъкло на патрулния катер и улучиха трима от четиричленния екипаж на „Риджид Рейдъра“.

Изведнъж пред тях се появи поредният речен завой.

— Наляво! — извика по микрофона Ван Люън.

— Наляво ли? — обърка се Рейс.

— През дърветата! Трябва да стигнем до командния кораб!

В този момент наоколо им отново отекнаха изстрели. Над главата на Уилям засвистяха куршуми и на лявото рамо на Дъги разцъфна кърваво петно.

Викът на младия командос отекна по радиостанцията, но той някак си успя да се задържи на седалката и дори не намали скоростта.

Трите американски джета се врязаха в гъсталаците на завоя — първо Рене и Шрьодер, после Дъги и Молке, и накрая Рейс и Ван Люън.

След миг ги последваха два от нацистките джетове.

Куршуми се забиваха в дънерите точно над Рейс. Ниско надвисналите клони заплашваха да го повалят от седалката. Всеки път, когато пред тях се появяваше някакво препятствие, той викаше обърнатия с гръб към него Ван Люън и го предупреждаваше да се наведе.