Матю Райли - Храмът на инките

— Ако лодките им са където си мисля, има и друг път дотам — отвърна Рейс. — Път, по който ще избегнем рапите.

Уилям застана на колене и започна да мете с ръце пода на цитаделата.

— Какво правите? — попита Наш.

— Търся нещо.

— Какво?

Той внимателно се взираше в пода. Според ръкописа трябваше да е някъде тук. Единственият въпрос бе дали инките са го отбелязали с някакъв символ…

— Ето го — каза Рейс. Под тънкия пласт кал се показа каменна плоча.

В ъгъла й имаше кръг с вписано двойно „V“.

— Помогнете ми.

Ван Люън и Дъги се приближиха, хванаха плочата и я повдигнаха.

Тя бавно се плъзна настрани и под нея се показа мастиленочерна дупка.

— Това е кенко — каза Рейс.

— Какво? — попита Наш.

— Прочетох за него в ръкописа. Това е лабиринт, изкопан в скалата под селото, път за бягство, система от тунели, които водят към водопада в края на платото — ако знаете ключа за лабиринта.

— А вие знаете ли го?

— Да.

— Откъде? — подигравателно рече Трой Коупланд.

— От ръкописа.

— Кой ще отиде? — попита Лорън.

— Ван Люън и Кенеди — каза Наш. — И всеки, който може да носи оръжие — прибави той и погледна двамата агенти от БКА и немския командос. Рене, Шрьодер и Молке кимнаха.

Полковникът се обърна към Коупланд.

— Ами ти, Трой?

— Никога през живота си не съм държал оръжие.

— Добре тогава. Изглежда, че само вие петимата…

— И аз мога да боравя с… — обади се Рейс.

— Какво? — възкликна Лорън.

— Вие? — изгледа го Коупланд.

— Е, поне с някои оръжия — сви рамене Уилям. — Брат ми постоянно мъкнеше разни железа вкъщи. Не съм добър с всички, но…

— Професор Рейс отлично се справи горе на кулата — пристъпи напред Ван Люън, размени поглед с Уилям и му подаде пистолет „Зиг-Зауър“.

Той се обърна към Наш.

Това ли е всичко, господин полковник?

Наш кимна.

— На всяка цена вземете идола. Хеликоптерите всеки момент трябва да са тук. Веднага щом пристигнат, ще ги пратя да ви помогнат. Ако успеете да вземете идола и известно време да задържите нацистките копелета, хеликоптерите ще ви измъкнат оттам. Разбрахте ли?

Ясно — отвърна сержантът и стисна автоматичната си пушка. — Да вървим.

Ван Люън вървеше пръв по тесните каменни проходи на лабиринта под Вилкафор.

Той притискаше пушката към рамото си и осветяваше тунела пред тях с монтираното на цевта фенерче.

Рейс, Кенеди, Молке и двамата агенти от БКА плътно го следваха. Дъги и тримата немци също носеха М–16. Уилям бе въоръжен само със сребристия „Зиг-Зауър“.

Макар че не го признаваше, Рейс беше уплашен до смърт. Но бе там, където искаше да е — с Ван Люън, Дъги и немците, търсеше идола, преследваше нацистите. Вършеше нещо.

Лабиринтът обаче не го успокояваше.

Приличаше на някакъв ужасен зандан — кошмарен хаос от подземни тунели с каменни стени и хлъзгав разкалян под.

В ъглите висяха огромни космати паяци, отвратително дебели змии пълзяха в лепкавата кал. И беше тясно, клаустрофобично тясно — проходите бяха широки по-малко от метър.

Ван Люън тичаше начело на малката им група.

— Завий по третия тунел надясно — каза иззад него Рейс. — И после продължавай по зиг-заг. Първо наляво.

Докато Рейс и другите бяха в лабиринта, Хайнрих Анистазе се спусна в подножието на платото.

Той отиде на речния бряг и се качи на гумена моторна лодка „Зодиак“.

— Sprengkommando — каза по микрофона си Анистазе. Докладвайте.

Не получи отговор.

Шестимата тичаха в тунелите.

Тичаха с всички сили, завиваха наляво, после надясно, разкъсваха паяжини, препъваха се в дванадесетметрови змии, залитаха по хлъзгавите, покрити с мъх проходи на ужасния подземен кенко.

— Хей, Ван Люън — задъхано рече Рейс, когато влязоха в дълъг прав тунел.

— Да?

— Какъв е тоя „Клуб на осемдесетте“?

— Клуба на осемдесетте ли?

— Снощи Кокрън спомена за него, докато вие разтоварвахте хеликоптерите, но не ми обясни какъв е. Искам да разбера, преди да умра.

Сержантът изсумтя.

— Мога да ти кажа, обаче е доста, хм, гадно.

— Опитай.

— Ами добре… За да станеш член на Клуба на осемдесетте, трябва да си правил секс с момиче, родено през осемдесетте години.

— Божичко! — потръпна Рейс.

— Казах ти, че е гадно.

Продължиха да тичат.

Вече бяха от около седем минути в лабиринта, когато Ван Люън внезапно зави зад поредния ъгъл и се блъсна в каменна стена.

Само че изобщо не бе стена.

А изход.

Каменна плоча, също като онази на входа на цитаделата квадратна и със заоблена основа, така че лесно да бъде избутана настрани, но не и отвън.