Матю Райли - Храмът на инките

Мамка му!

00:00:15

„Остави го!

Просто мисли!

Да мисля ли? Господи, как може човек да мисли в танк, който пада към земята със сто и петдесет километра в час, докато през люка се вмъква въоръжен терорист?“

00:00:14

Рейс се опита да проясни ума си.

Добре, предишния път бе знаел, че Вебер е въвел изключващия код. Ала сега нямаше абсолютно никаква представа, главно защото не знаеше кой е проектирал запалителната система.

00:00:13

„Запалителната система…“

Тона бяха последните думи на Марти, изречени докато лежеше в ръцете на Рейс.

00:00:12

Танкът достигна максимална скорост и започна да издава пронизителен звук като от падаща бомба.

Битикър вече се бе проврял до кръста. Той видя Уилям и стреля по него.

Рейс се хвърли настрани, скри се зад Суперновата и извади мобифона от джоба си, докато в стоманената стена до него рикошираха куршуми.

— Демонако! — извика той.

— Какво става, професоре?

— Бързо! Кажете ми кой е проектирал запалителната система на Суперновата на флота?

На близо пет хиляди километра оттам Джон-Пол Демонако грабна оставения наблизо лист хартия. Списъкът на участниците в проект „Супернова“.

Очите му се спряха на седмото име:

— Някой си Рейс. Мартин Рейс! — изрече в слушалката специалният агент.

Марти, помисли си Рейс.

00:00:11

Марти беше проектирал запалителната система. Ето какво се бе опитвал да му каже, преди да умре.

Следователно брат му беше измислил изключващия код.

00:00:10

Осемцифрен код.

Битикър вече бе в танка.

Какъв код можеше да е използвал Марти?

00:00:09

Гигантският „Ейбрамс“ М–1А1 падаше с триста километра в секунда.

Терористът го видя и отново вдигна пистолета си.

Какъв код винаги използваше Марти?

00:00:08

Рожден ден? Важна дата?

Не. Не и Марти.

Ако нещо изискваше цифров код, кредитна карта или номер на социална осигуровка, той неизменно се спираше на едни и същи цифри.

Военният сериен номер на Елвис Пресли.

00:00:07

Битикър се прицели в Рейс.

Господи, какъв ли беше той?

Почти си го спомняше…

00:00:06

Уилям се наведе зад Суперновата — Битикър нямаше да посмее да стреля по нея — и се озова пред компютъра на устройството.

Господи, какъв бе номерът?

533…

„Мисли, Уил! Мисли!“

00:00:05

5331…

… 07…

… 61…

53310761!

Това беше!

Рейс бясно започна да трака на клавишите, написа „53310761“, после натисна „ENTER“.

Компютърът сигнализира.

Но Рейс не си направи труда да остане и да погледне екрана.

Той бързо отскочи назад от Битикър — защитен от вече изключената Супернова — и се заизкачва по стълбичката към горния люк.

Не знаеше защо го прави. Просто му бе хрумнала нелогичната мисъл, че ако е извън танка, когато достигне земята, може би има по-голям шанс да оцелее.

Вече трябваше да са съвсем близо.

Докато се катереше по хоризонталната стълба, Рейс се натъкна на идола — вече с дупка в основата — и го грабна.

Стигна до люка и го отвори. Мигновено го връхлетя ураганен вятър и го ослепи.

Вкопчил се в изправения вертикално покрив на танка, той незабавно изрита с крак люка и го затвори. В този момент отвътре се разнесоха изстрели.

Рейс погледна надолу…

… и видя зелената джунгла, която с безумна скорост се приближаваше към него.

Две секунди до падането.

Това беше краят.

Една секунда.

Земята се носеше към него.

И в последния миг преди танкът да се разбие, Уилям Рейс затвори очи и се помоли.

После се случи.

Сблъсък.

Сблъсъкът бе зашеметяващ.

Сякаш целият свят се разтърси, когато шестдесет и седемтонният танк се удари в земята. Той избухна и пламтящите му останки полетяха във всички посоки.

Ърл Битикър беше вътре. В наносекундата преди огромният корпус да се пръсне, стоманените стени се огънаха към него и хиляди назъбени парчета метал се забиха в тялото му от всички страни. Когато умря, Битикър крещеше.

Уилям Рейс, от друга страна, бе далеч от танка.

В секундата преди танкът да се разбие — когато беше на около двадесет и пет метра от земята — Рейс изпита изключително странно усещане.

Бе чул вибриращ звук, който идваше някъде отблизо, съвсем отблизо, после ненадейно усети, че невероятна сила го дръпва нагоре в небето.

Ала това дръпване не беше грубо, а плавно, сякаш някакво невидимо въже за бънджи го свързва с небесата.