Матю Райли - Храмът на инките

— Мили Боже… — ахна той.

После се огледа наоколо. По стените трябваше да има четиридесетина такива ниши. И ако във всички се намираха подобни статуи, това съкровище струваше…

Съкровището на Солон.

Уилям отново отправи поглед към нишата пред него — към зловещо озъбената котешка глава.

Сякаш създателят на този храм предизвикваше алчния авантюрист да бръкне в устата на звяра и да вземе съкровището.

Ала Рейс не искаше никакво съкровище.

Искаше да се прибере у дома.

Той отстъпи назад от страховитата ниша и като държеше факела високо над главата си, се върна в центъра на гигантската катедрала.

И тогава видя източника на зловонието, което изпълваше въздуха.

— О, Господи!

Беше в отсрещния край на залата.

Камара от трупове — висока, отвратителна камара от трупове.

Човешки трупове.

Трябва да бяха най-малко сто и всички се намираха в различни фази на разложение. По стените наоколо лъщеше кръв в такива огромни количества, че сякаш някой ги беше боядисал в червено.

Едни трупове бяха голи, други — все още частично облечени. Едни бяха без глави, други — без крайници, трети — с разполовени тела.

За свой ужас Рейс разпозна някои от тях.

Капитан Скот… Чъки Уилсън… Текс Райкарт… немският генерал Колб. Видя дори трупа на Бъз Кокрън.

Липсваше цялата долна половина от тялото му.

По-странно обаче беше, че сред мъртъвците имаше и много тъмнокожи.

Индианци.

После внезапно забеляза малка дупка в стената зад ужасната камара.

Тя бе приблизително кръгла, с диаметър около седемдесет сантиметра — колкото раменете на широкоплещест мъж.

Уилям незабавно си спомни камъка с подобна форма на пътеката зад храма — странен кръгъл камък сред квадратни плочи, камък, който сякаш затваряше цилиндрична дупка.

О, не, помисли си той.

Това не беше дупка…

А шахта.

Шахта, която започваше на повърхността и свършваше тук, в огромната подземна катедрала.

И в този момент въпросът как рапите са оцелели в продължение на цели четиристотин години в храма най-после получи отговор.

Рейс си спомни думите на Мигел Маркес: „Ако кайманът ви беше изял, вашите приятели щяха да бъдат хвърлени на рапите“.

„Хвърлени на рапите.“

Той с разширени очи се втренчи в кръглата дупка.

Това беше жертвен кладенец.

Кладенец, в който индианците от селото хвърляха жертвоприношения.

Човешки жертвоприношения.

Те хвърляха тук собствените си братя.

Ата въпросът навярно не се изчерпва с това, си каза Рейс, докато гледаше към многобройните тъмнокожи тела.

Местните сигурно хвърляха тук и своите мъртви — и мъртвите си врагове — за да умилостивят рапите.

А в особено гладни времена, предположи той, зверовете може би се изяждаха едни други.

И тогава забеляза, че на каменния под зад труповете лежат още пет рапи — до квадратен отвор в пода.

Те гледаха право към него, хипнотизирани от монотонното вибриране на мокрия идол.

Пред тях имаше десетина много по-малки котки — малки рапи — големи колкото тигърчета. Те също бяха вперили очи в Рейс. Сякаш бяха прекъснали играта си, веднага щом бяха чули звука на тириевия камък.

„Господи — помисли си Уилям, — тук долу е истински развъдник на рапи.“

Хайде, Уил, свършвай вече.

Добре.

Той извади нещо от преметнатата през рамото му кожена чанта.

Фалшивият идол.

Рейс остави копието на пода до голямата квадратна дупка — така, че всеки, който влезе в храма, веднага да го види.

Не беше сигурен, но предполагаше, че тъкмо това е направил и Ренко преди четиристотин години.

„Добре каза си той, — време е да се измъквам оттук.“

Уилям погледна към по-тесния отвор до петте женски и техните малки и реши, че най-добрата възможност — освен да се покатери по жертвения кладенец с надеждата, че някой ще му отвори камъка горе — е просто да се спусне надолу.

С истинския идол в ръце той предпазливо заобиколи женските рапи.

И впери очи в дупката.

Тя бе широка около метър и осемдесет и потъваше право надолу. Във вертикалните й стени също бяха изсечени вдлъбнатини.

Какво пък, каза си Рейс.

Отново с факела между зъбите си и прибрал вибриращия идол в кожената си чанта, той се спусна в тясната шахта.

След около минута изгуби от поглед отвора над себе си.

Две от рапите го последваха на известно разстояние, увиснали с главите надолу, и го зяпаха със студените си жълти очи.

Ала не го нападнаха.

Рейс продължаваше да се спуска. Струваше му се, че е изминал километри, но всъщност бяха само петдесетина метра.