Матю Райли - Храмът на инките

След около час Габи Лопес отиде при него.

— Здрасти.

— Здрасти. — Дъги нервно преглътна. Все още смяташе, че Габи е много красива и той не отговаря на класата й. Докато го бе бинтовала, младият войник през цялото време не беше откъсвал поглед от нея.

— Благодаря, че ми помогна с оня кайман в рова.

— А — изчерви се той. — За нищо.

— Въпреки това ти благодаря.

— Няма проблем.

Последва неловко мълчание.

— Мислех си — смутено рече Габи, — ако не… нали разбираш, ако не ходиш с някое момиче, може би ще се съгласиш да ми дойдеш на гости. Ще приготвя вечеря.

Сърцето на Дъги бързо се разтуптя. На лицето му се изписа широка усмивка.

— Страхотно — отвърна той.

На три метра зад тях в пътническия отсек на хидроплана Рене спеше, сгушена на рамото на Рейс.

Уилям от своя страна разговаряше с Джон-Пол Демонако по клетъчния телефон на Ърл Битикър — с помощта на бутона за повторно набиране. Той набързо разказа на агента всичко, което се беше случило във Вилкафор.

От БКА до нацистите, флота и армията, и накрая — тексасците.

— Чакайте малко — рече Демонако. — Имате ли някакъв военен опит?

— Абсолютно никакъв.

— Господи. Какъв сте тогава, някакъв анонимен герой?

— Нещо такова.

След като поговориха още малко, Демонако му даде телефонния номер и адреса на американското посолство в Лима и името на представителя на ФБР. Бюрото, каза той, щяло да се погрижи за завръщането им в Щатите.

Рейс затвори и се загледа през прозореца в планините под тях. Козирката на опърпаната му бейзболна шапка опираше стъклото, пръстите на дясната му ръка си играеха със смарагда на шията му.

След малко той запремигва с клепачи и извади нещо от джоба си.

Тънкият, подвързан с кожа бележник, който сутринта му бе дал Маркес.

Уилям го прелисти. Имаше само няколко страници. Ала почеркът беше познат.

Той разтвори бележника на първата страница и започна да чете.

На достойния пътешественик, който намери този бележник.

Пиша ти на светлината на факел в подножието на величествената планина, която няма равна в цяла Нова Испания.

Според несигурните ми изчисления сега е лето Господне 1560-то — близо двадесет и пет години след стъпването ми на чужди брегове.

За мнозина, които четат тези редове, те няма да означават нищо. Защото ги пиша в очакване да изложа пълния разказ за невероятните приключения, които преживях в Нова Испания — разказ, който може никога да не завърша.

Но ако успея и ако ти, о, храбри пътешественико, получил този бележник от благородните туземци, вече си го прочел, сега ще разбереш много неща.

Изминаха близо двадесет и пет години от невероятното ми приключение с Ренко. Всичките ми приятели са мъртви.

Басарио, Лена и самият Ренко.

Ала не се бой, скъпи читателю, те не загинаха от ужасна смърт или коварно предателство. Умряха в съня си, всички жертви на онзи злодей, от когото никой не може да избяга — старостта.

Аз съм последният останал жив.

Колкото и да е тъжно, вече няма за какво да живея в тази планина и затова реших да се върна в Европа. Възнамерявам да завърша дните си в някой уединен манастир, далеч от света, където, ако даде Бог, ще опиша цялата си удивителна история.

Оставям обаче този бележник в добрите ръце на моите приятели инки — да го предават на децата си и на децата на техните деца — и да го поверят само на най-достойните пътешественици, само на онези, които могат да се сравняват с моя добър приятел Ренко.

Заради благородството на онези, които ще прочетат тези бележки, тук ще се опитам да разсея някои от заблудите, които възнамерявам да включа в по-голямото описание на съдбата ми.

След смъртта на Ернандо на върха на огромната скална кула Ренко наистина отиде в храма с двата идола, но скоро след това излезе жив и здрав през подземен проход в основата на гигантския каменен пръст.

Жителите на Вилкафор напуснаха селото си под платото и се преместиха по-нависоко — над огромния кратер, в който се намира храмът.

Аз живях при тях в продължение на почти двадесет и пет години и се радвах на приятелството на Ренко. Даже онзи мошеник Басарио, който доказа благородството си по време на последната ни битка с Ернандо, стана мой верен спътник.

О, как се наслаждавах на дружбата с Ренко! Никога не бях имал толкова добър и верен приятел. Щастлив съм, че прекарах по-голямата част от живота си заедно с него.

О, и още нещо за теб, благородни читателю — нещо, което те моля да не споделяш с моите свети братя.