Матю Райли - Храмът на инките

— Вижте само колко е голям! — рече Рене.

— Мисля, че току-що разбрахме къде държат Суперновата — каза Рейс.

Транспортният самолет летеше в небето и широките му криле блестяха на слънцето.

В гробната тишина, която цареше в танка, двама техници внимателно изрязваха с лазер цилиндрично парченце от основата на тириевия идол.

Зад тях беше Суперновата, която заемаше почти цялото пространство в големия танк. Същата Супернова, която допреди два дни се бе намирала в сградата на УСВП.

След като отрязаха парчето, с помощта на два суперкомпютъра IBM, те го подложиха на алфавълнова аугментация, пречистване на инертните газове и протонно обогатяване и го превърнаха в субкритична маса.

— Кога ще свършите? — внезапно попита някакъв глас над тях.

Двамата мъже вдигнаха глави и видяха Ърл Битикър, който ги гледаше от кръглия горен люк на танка.

— След петнайсет минути — отвърна единият от тях.

Битикър си погледна часовника.

11:28.

— Повикайте ме веднага щом сте готови — нареди той.

— Дъги — загледан в огромния Ан–22 над тях, попита Рейс, — как се отварят товарните рампи на тия големи самолети?

Кенеди се намръщи.

— Ами, има два начина. Или натискаш бутон на пулта в товарния отсек, или използваш външен пулт.

— Какво е външен пулт?

— Просто няколко бутона, скрити под външната облицовка на самолета. Обикновено са отляво на рампата.

— Трябва ли ти код или нещо друго, за да отвориш панела?

— Не, защо? Искам да кажа, никой не отваря отвън товарната рампа във въздуха, нали?

Той се обърна към Рейс. И очите му изведнъж се разшириха.

— Не го мислите сериозно.

— Трябва да вземем идола, преди да заредят Суперновата — отвърна Уилям. — Съвсем елементарно е.

— Но как?

— Просто се доближи зад самолета. Движи се точно под него, за да не те видят.

— Какво ще правите?

Рейс погледна назад към малката група в хидроплана: Дъги, прострелян в крака и рамото, Рене, ранена в рамото, Габи, все още в шок от неотдавнашните им премеждия, Ули, който изобщо не влизаше в сметката.

Той се засмя.

— Какво ще правя ли? Ще спася света.

С тези думи Рейс се изправи и взе единствения им автомат, флотския МР–5.

— Добре, доближи се до тях.

Двата самолета се носеха в ясното предиобедно небе.

Транспортният Ан–22 летеше на около три хиляди метра над земята със скорост двеста възела.

Макар че хората на борда му не го знаеха, зад него бързо се приближаваше много по-малък самолет — хидропланът.

Корпусът му започна да се разтърсва, когато достигна максималната си скорост двеста и двадесет възела. Дъги здраво стискаше щурвала и се опитваше да възстанови стабилността му.

Положението бе лошо. Максималната височина на „Груман“ JRF–5 беше шест хиляди четиристотин и деветдесет метра. Ако другият самолет продължеше да се издига, скоро щеше да излезе извън обсега им.

Малкият хидроплан постепенно настигаше гигантския си събрат. Сякаш танцуваха някакъв странен въздушен балет — врабче, което гонеше албатрос. Хидропланът мъчително бавно се приближи и полетя точно зад опашната част на големия самолет.

И тогава предният люк на хидроплана ненадейно се отвори и навън се появи мъничка човешка фигура.

Когато подаде глава през люка, внезапно го блъсна страхотен вятър.

Ако Рейс не носеше бронирана жилетка, вихърът със сигурност щеше да смаже гърдите му.

На около четири и половина метра от себе си видя полегатата задна част на транспортния самолет.

Господи, наистина беше огромен…

После забеляза земята.

„Лелеее… мамка му!“

Бяха невероятно високо — адски високо. Отдолу се носеха хълмове и поля, следвани от безкрайната джунгла на изток.

„Не си мисли за падането! — извика някакъв глас в главата му. — Мисли за работата!“ Ясно.

Добре. Трябваше да го направи бързо, преди да остане без въздух, преди двата самолета да се издигнат на височина, на която съчетанието от рядка атмосфера и леден вятър щеше да го убие.

Той махна на Дъги през предното стъкло и му даде знак да се приближи още.

Два и половина метра.

Ърл Битикър и Трой Коупланд седяха в пилотската кабина на самолета, без да имат представа какво става във въздуха зад тях.

Изведнъж монтираният на стената до Битикър телефон иззвъня.

— Да — каза терористът.

— Заредихме тирия в устройството — съобщи техникът, който ръководеше подготвянето на Суперновата.

— Добре, идвам.

Хидропланът бе на по-малко от метър от транспортния самолет — и на четири хиляди и петстотин метра над земята. И продължаваше да се издига.