Матю Райли - Храмът на инките

— Професоре — извика от бронетранспортьора Дъги, — хм, струва ми се, че е по-добре да се махаме оттук.

Другите туземци излязоха от гората. Те все още носеха примитивните си оръжия и изглеждаха ужасно разгневени.

Рейс внимателно положи тялото на Марти на земята. Той се изправи и закрачи обратно към БТР-а.

Местните изобщо не му обърнаха внимание.

Очите им бяха приковани към един-единствен човек, Наш, проснат насред улицата, давещ се в собствената си кръв.

После с дивашки пронизителен крясък те се втурнаха напред и му се нахвърлиха като ято пирани. Рейс изгуби от очи полковника, който изчезна сред тълпата от тъмнокожи индианци, размахващи тояги и брадви. В този момент се разнесе смразяващ вик — вик на ужас, който можеше да идва само от един човек.

Франк Наш.

Уилям затвори задния люк на БТР-а и погледна към трите лица пред себе си.

— Добре — каза той. — Изглежда, че пак ще се наложи да започнем отначало. Трябва да спрем ония копелета, преди да са заредили тирия в Суперновата.

— Но как? — попита Дъги.

— Първо ще разберем къде го отнасят.

Напрягайки до крайност изтощените си тела, Рейс и спътниците му тичаха по тесните тунели в лабиринта.

Нямаха почти никакво оръжие — само два „Зиг-Зауъра“ и един МР–5, който Дъги бе намерил във второто индианско село. Кенеди и Рейс носеха бронирани жилетки. И толкова.

Ала знаеха къде отиват и нищо друго нямаше значение.

Насочваха се към водопада.

А на речния бряг ги очакваше хидропланът.

След десетина минути тичане излязоха от лабиринта. Още четири — и стигнаха до самолета под надвисналите клони на крайречните дървета. Ули, с радост откри Рейс, все още спеше вътре.

Четири минути по-късно малкият хидроплан се понесе по кафявата повърхност на широката река. Той бързо набра скорост, грациозно се издигна и полетя в небето.

Дъги рязко зави и се насочи на юг, накъдето бяха изчезнали тексаските хеликоптери.

Скоро Кенеди ги забеляза — осем черни точки на хоризонта. Завиваха надясно — на югозапад над планината.

— Движат се към Куско — каза той.

— Следвай ги — отвърна Рейс.

Един час по-късно осемте вертолета „Блак Хоук“ I кацнаха на частно летище извън Куско.

На пистата ги очакваше величествен тежкотоварен Ан–22.

С четирите си мощни двигателя и широка товарна рампа, Ан–22 отдавна беше най-надеждният транспортен самолет за танкове на бившия Съветски съюз. Както и ценна експортна стока, редовно продавана на страни, които не можеха да си позволят — или на които не се позволяваше да купят — американски транспортни самолети.

След края на Студената война и краха на руската икономика обаче много Ан–22 се бяха озовали на черния пазар. Докато кинозвездите и професионалните играчи на голф си купуваха „Лиър Джет“ за тридесет милиона долара, парамилитаристичните организации можеха да се сдобият с Ан–22 втора ръка за малко повече от дванадесет милиона.

Ърл Битикър и Трой Коупланд скочиха от хеликоптера и закрачиха към задната товарна рампа на големия самолет.

Когато стигнаха, Битикър погледна към огромния товарен отсек и видя своята гордост и радост.

Боен танк М–1А1 „Ейбрамс“.

Изглеждаше ужасяващо. Въплъщение на жестока, неустоима сила. Черната му съставна броня лъщеше, чудовищно широките му вериги неподвижно лежаха върху пода.

Битикър плъзна очи към внушителния трапецовиден купол. Той решително гледаше напред към носа на самолета и дългото му сто и пет милиметрово оръдие сочеше нагоре под ъгъл от тридесет градуса.

Изпълни го студено задоволство. Танкът бе съвършеното скривалище за откраднатата Супернова.

Той подаде идола на един техник от Борците за свобода и дребният мъж забързано се качи в самолета.

— Господа — обръщайки се към хората в другите хеликоптери, каза по радиостанцията Битикър, — благодаря ви за вярната служба. Оттук нататък поемаме ние. Ще се видим в другия живот.

После прекъсна връзката, извади клетъчния си телефон и набра номера на Уилбър Джеймс.

Телефонът в квартирата на Обира иззвъня. Дигиталното проследяващо устройство на ФБР засвети като коледна елха.

Демонако си сложи слушалки и кимна на Джеймс.

Обира вдигна слушалката.

— Ало?

— Обир, тук е Битикър. Взехме тирия. Веднага прати обръщението.

— Ясно, Ърл.

Битикър затвори и, следван от Коупланд, се качи по рампата в товарния отсек на самолета.

Беше 11:13.

— Господи! Вече излитат! — възкликна Дъги и посочи надолу към стария Ан–22, който тъкмо се издигаше от пистата.