Матю Райли - Храмът на инките

Наш погледна през страничната врата към тълпата от разгневени индианци под него, които викаха, крещяха и размахваха юмруци. Той презрително се засмя и вдигна очи към предния прозорец.

Вече бяха над дърветата.

И усмивката му се стопи.

Бяха осем — хеликоптери „Блак Хоук“ I, подобни на неговия, но по-стари — модел, от който армията се беше отказала преди години. Всички бяха черни, без никакви обозначителни знаци. Те заплашително се движеха в широк петстотинметров кръг около селото — като глутница гладни чакали, чакащи битката да завърши, за да съберат останките.

Пред късото крило на един от необозначените „Блак Хоук“ I ненадейно се появи валмо дим, последвано от ракета.

Ракетата се стрелна към първия хеликоптер на Наш, „Команчи“, и се заби в кабината му. Той незабавно избухна и тежко се стовари върху една от каменните колиби на главната улица.

Рейс и другите бяха в цитаделата и тъкмо се канеха да се спуснат в подземния тунел, когато чуха експлозията.

Те бързо се върнаха в БТР-а, През тесните му прозорци видяха овъгления корпус на хеликоптера, паднал странично върху една от малките сгради във Вилкафор.

А също и втория вертолет на Наш, застанал неподвижно над селото.

Големият „Блак Хоук“ II беше напълно обкръжен от зловещите черни хеликоптери.

Внезапно два от тях се откъснаха от формированието и полетяха към Вилкафор.

Откриха огън по индианците на земята и те се пръснаха, втурнаха се към мостовете и потънаха в околните гъсталаци.

Разнесе се усилен от високоговорител глас. Мъжки глас, който говореше на английски.

— Армейски хеликоптер, вие сте под прицела на ракетите ни. Незабавно се приземете. Повтарям, незабавно се приземете и се пригответе да предадете идола. Ако не се подчините, ще ви взривим и после ще го вземем от останките.

Наш и Марти се спогледаха.

Лорън и Коупланд също.

— Не лъжат за ракетите, господин полковник — обърна се към Наш пилотът.

— Приземете се — нареди Наш.

Ескортиран от двата необозначени черни „Блак Хоук“ I, хеликоптерът на Наш бавно се спусна на земята.

Трите машини кацнаха едновременно. В момента, в който колелата на военния вертолет докоснаха калта, отново закънтя гласът по високоговорителя:

— Сега излезте навън с вдигнати ръце.

Наш, Лорън, Коупланд, Марти и пилотът се подчиниха.

Рейс и другите смаяно наблюдаваха от БТР-а сцената, която се развиваше на главната улица.

Уилям не можеше да повярва. Беше като в една от онези басни, в които голямата риба изяжда по-малката, само за да бъде изядена от още по-голяма.

Изглежда, че Франк Наш се бе сблъскал с по-голяма риба.

— Кои са тези, по дяволите? — попита Дъги.

— Предполагам — като притискаше към окървавеното си рамо парче марля, отвърна Рене, — че са онези, които преди два дни нападнаха УСВП. И откраднаха Суперновата на флота.

На хиляди километри оттам специален агент Джон-Пол Демонако и капитан-лейтенант Том Мичъл седяха в мръсната балтиморска квартира на Уилбър Джеймс и чакаха телефонът да иззвъни. Чакаха Битикър да се обади и да инструктира Обира да прати видео диска с обръщението му на всички телевизионни мрежи. Естествено, към телефона бе включено проследяващо устройство на ФБР.

На вратата се почука.

Мичъл отвори и на прага застанаха двама агенти от контратерористичния отдел на Демонако, късо подстригани мъж и жена на по тридесетина години.

— Какво открихте? — попита шефът им.

— Направихме проверка на Хенри Нортън — отвърна жената. — Човекът, с чиито електронни карти и кодове са влезли терористите. Потвърди се, че не е имал връзки с парамилитаристични организации.

— Тогава някой, с когото е работил. Който може да го е виждал да въвежда кодовете си и да ги е предал на някого.

— Явно най-тясно е работил с някой си Мартин Рейс. Мартин Ерик Рейс. Един от участниците в проекта на УСВП, проектантът на запалителната система.

— Само че проверихме и него — обади се партньорът й.

— Чист е. Няма връзки с парамилитаристични групи, даже няма досие за контакти с екстремисти. Освен това е женен за високопоставена специалистка в армията, Лорън О’Конър. Тя има чин майор, но е без боен опит. Рейс и О’Конър са се оженили в края на деветдесет и седма. Нямат деца. Поне външно бракът им е нормален. Но…

— Какво „но“?

— Но точно преди три седмици наши хора я забелязали да напуска един мотел в Гейнсвил с този човек. — Агентът подаде на Демонако черно-бяла снимка на мъж. — Казва се Трой Коупланд. Също майор от отдел „Специални проекти“ на армията. Изглежда, че от един месец госпожа О’Конър има любовна връзка с него.