Матю Райли - Храмът на инките

Тя спря в гъсталака и после — странно — се затъркаля назад-напред, сякаш вътре имаше някой, който се мъчеше да излезе…

Внезапно капакът й се отвори. От нея се измъкна Рейс и се пльосна по задник в калта.

На лицето на Рене просия хилядаватова усмивка. Заедно със зелените барети тя се втурна към него.

Професорът лежеше по гръб, целият мокър и изтощен до смърт. Все още носеше бейзболната си шапка и черната бронирана жилетка.

Той погледна тримата си другари и уморено им се усмихна.

После измъкна дясната си ръка иззад гърба и остави нещо на земята пред себе си. По предмета лъщяха капчици вода, ала те веднага познаха осеяния с лилави жилки черен камък и изсечената в него свирепа муцуна на рапата.

Това беше идолът.

Хидропланът грациозно се носеше над амазонската джунгла.

Летеше на запад в току-що спусналия се мрак Обратно към планините, към Вилкафор.

Дъги седеше на мястото на пилота, докато Ван Люън, Рейс, Рене и раненият Ули бяха отзад.

Уилям мислеше за бягството си от контролната кабина.

През петте секунди между изключването на Суперновата и смесването на свръхзапалимите течности той отчаяно бе търсил начин да се спаси.

Погледът му случайно попадна върху една от капсулите на бойните глави — контейнер, способен да издържи налягане от две хиляди килограма на квадратен сантиметър, тъй като беше предназначен за транспортиране на ядрени експлозиви.

След като нямаше на какво друго да разчита, Рейс се хвърли към капсулата, грабна идола от работната маса и затвори капака точно в момента, в който изтече петата секунда от броенето.

Горивата се смесиха, контролната кабина избухна и капсулата полетя високо в небето. Слава Богу, тя падна сравнително меко в дърветата край мината.

Но той бе жив и нищо друго нямаше значение.

И сега, седнал в задната част на хидроплана, Рейс държеше в ръце книгата с изтъркана кожена подвързия, която беше намерил в стъкления офис на хангара след невероятното си спасение.

Бе настоял да я потърсят преди да се върнат във Вилкафор.

Ръкописът.

Оригиналът — написан от ръката на самия Алберто Сантяго през шестнадесети век, откраднат от Хайнрих Анистазе през двадесети и скоро след това ксерографиран от специален агент Ули Пик от Bundeskriminalamt.

Докато седеше в малкия хидроплан, Рейс с благоговение гледаше ръкописа.

Виждаше почерка на Алберто Сантяго. Характерните завъртулки на буквите му бяха познати, но сега бяха пред него на красива хартия и написани с тъмносиньо мастило. Нямаше нищо общо с обикновеното черно-бяло ксерокопие.

Искаше му се веднага да започне да чете, но не, това трябваше да почака. Първо имаше по-важни неща.

— Ван Люън — обърна се към сержанта той.

— Да.

— Разкажи ми за Франк Наш.

— Какво?

— Казах, разкажи ми за Франк Наш.

— Какво точно ви интересува?

— Работил ли си и преди с него?

— Не. За пръв път ми е. Пратиха ни направо от Форт Браг.

— Знаеш ли, че Наш е полковник от отдела за специални проекти в армията на Съединените щати?

— Да, естествено.

— Значи знаеш, че когато вчера сутринта дойде в кабинета ми и ми каза, че е полковник от запаса и работи в УСВП, Наш ме излъга?

— Нямах представа.

— Не знаеше ли?

Ван Люън искрено го погледна.

— Аз съм обикновен войник, професор Рейс. Съобщиха ми, че това е охранителна операция. Наредиха ми да ви пазя. И го правя. Ако полковник Наш ви е излъгал, съжалявам, не знаех.

Уилям стисна зъби. Беше бесен. Бяха го принудили да участва в тази операция с измама.

Освен това обаче бе решен да научи всичко, защото ако Наш не беше от УСВП, това повдигаше цял куп други въпроси. Например за Лорън и Коупланд. И те ли бяха от отдела за специални проекти?

Още по-важен бе въпросът защо са се обърнали точно към Рейс. В крайна сметка Наш му беше казал, че за него е споменал брат му. Но Уилям не бе виждал Марти от близо десет години.

Странно, Рейс се замисли за брат си.

Като малки бяха много близки. Макар че Марти беше цели три години по-голям от него, винаги играеха заедно — футбол, бейзбол и всичко останало. Ала въпреки възрастовата разлика, Уил бе по-добър в спорта.

Марти, от друга страна, бе по-умният от двете момчета. Изпъкваше в училище и го мразеха за това. Не беше красив и дори на девет години бе копие на баща си — с прегърбени рамене, гъсти тъмни вежди и постоянно навъсено изражение, напомнящо на Ричард Никсън.

Тъкмо обратното, Рейс приличаше на майка си — русокестенява коса и небесносини очи.