Матю Райли - Храмът на инките

Ала очите му продължаваха да блестят и се взираха в Рейс с нещо като безумна радост. Сякаш беше щастлив, че го оставя в това положение — сам в контролна кабина, в чужда страна, до един умиращ нацист, тиктакаща Супернова и осем варела свръхзапалимо гориво, което със сигурност щеше да го убие, ако успееше да изключи главната бомба.

„Добре, Уил, запази спокойствие.“

00:02:30

00:02:29

00:02:28

„Две и половина минути до края на света.

Запази спокойствие, как ли не!“ Рейс отиде при Суперновата и погледна компютърния екран.

ИМАТЕ

00:02:27

ДА ВЪВЕДЕТЕ ИЗКЛЮЧВАЩИЯ КОД.

ВЪВЕДЕТЕ ИЗКЛЮЧВАЩИЯ КОД

--------

Той смаяно зяпна брояча. По главата му се стичаха капки вода.

„Какво ще правиш, Уил?“ Не че имаше избор, нали?

Можеше да умре с останалата част от света или да се опита да спре Суперновата — и пак да умре.

По дяволите, помисли си Уилям.

Той не беше герой.

Герои бяха хора като Ренко и Ван Люън. Той не бе никой. Обикновен човек. Университетски професор, който винаги закъсняваше за работа, винаги изпускаше влака. Господи, ами че той имаше да плаща глоби за неправилно паркиране!

Не беше герой.

И не искаше да умре като такъв.

Освен това нямаше представа как да открие компютърния код. Той не бе хакер. Не, Фриц Вебер беше мъртъв, а никой друг освен него не знаеше кода за изключване на Суперновата.

00:02:01

00:02:00

00:01:59

Рейс затвори очи и въздъхна.

Е, спокойно можеше да умре и като герой.

Той седна пред устройството и отново погледна екрана.

„Добре, Уил, дълбоко си поеми дъх.“ Уилям впери очи в последния ред:

ВЪВЕДЕТЕ ИЗКЛЮЧВАЩИЯ КОД

--------

Добре.

Трябваше да попълни осем места. С някакъв код.

Кой знаеше кода?

Вебер.

Той бе единственият, който знаеше кода.

В този момент в ухото му се разнесе глас и го стресна.

— Какво става, професоре?

Рене.

— Господи, Рене. Изкара ми ангелите. Какво става ли? Ами, Ерхарт застреля Вебер, после аз застрелях Ерхарт и сега седя пред Суперновата и се мъча да разбера как да я изключа. Ти къде си?

— В офиса над кратера. Ерхарт спусна моста ми.

— Имаш ли някаква представа как да изключа това нещо?

— Не. Вебер е бил единственият, който…

— Вече го знам. Виж, имам да запълня осем места. Бързо.

— Добре. Чакай да помисля…

00:01:09

00:01:08

00:01:07

— Остава една минута, Рене.

— Добре. Добре. В транскрипцията на оня телефонен разговор се казваше, че Суперновата им се основавала на американския модел, нали така? Това значи, че кодът трябва да е цифров.

— Откъде знаеш?

— Защото ми е известно, че американската Супернова е с цифров код. — Тя трябва да долови мълчанието му. — Имаме хора във вашите служби.

— А, ясно. Значи цифров код. Осемцифрен код. Имаме около един трилион възможни комбинации.

00:01:00

00:00:59

00:00:58

— Вебер е бил единственият, който е знаел кода, нали така? — каза Рене. — Значи сигурно е нещо, свързано с него.

— Или е съвсем случайна комбинация — сухо отвърна Рейс.

— Малко е вероятно. Хората, които използват цифрови кодове, рядко се спират на случайни числа. Те избират такива, които означават нещо за тях, числа, които могат да си спомнят във връзка с някакво събитие или дата. Какво ни е известно за Вебер?

Ала Рейс вече не я слушаше.

В главата му току-що бе прещракало нещо.

— Добре — продължаваше да разсъждава тя. — През Втората световна война той е бил нацист. Извършвал е експерименти с живи хора.

Но Уилям си мислеше за нещо съвсем друго.

„Те избират числа, които означават нещо за тях, числа, които могат да си спомнят във връзка с някакво събитие или дата…“

И тогава му хрумна нещо.

Предишната сутрин на път за работа бе прочел една статия в „Ню Йорк Таймс“ — преди да пристигне в университета, за да завари в кабинета си спецчастите.

Там пишеше, че крадците лесно прониквали в банковите сметки, защото осемдесет и пет процента от хората измисляли номерата на кредитните си карти на базата на важни дати като рождени дни.

— Кога е рожденият му ден? — неочаквано попита той.

— Прочетох го в досието му — отвърна Рене. — Беше някъде през хиляда деветстотин и четиринадесета. На… Да. На шести август. Шести август хиляда деветстотин и четиринадесета.

00:00:30

00:00:29

00:00:28

— Какво мислиш? — надвика шума на сипещата се отгоре му вода Рейс.

— Възможно е.

Той се съсредоточи за миг. Огледа се наоколо и видя Ерхарт да седи, облегнат с гръб на стената. Нацистът се смееше.

— Не — решително каза Уилям. — Не е това.